притисни се до пукот в света. стани жена на мъжа. с тези думи те поздравявам и ти казвам: разкопчавай пръстите му с които закопчава колана си. той ще спасява вкуса на женския ти панталон. той ще огъва вълните под зреещия ти корем и ще пътува в него до пристигането. той ще връща падащите ти от корен коси. той ще проправя път на пълзящите цветя под очите ти и ще ги засажда по пилоните на времето. защото едно са чумата на младостта и пъкъла на остаряването.

...

ще повдигне лице ела да я снимаш. нека свирят клаксоните на сватбарските колони по улица раковска. тя малко встрани ще подпира стена и от конденза на стената ще кашля. ще опъва роклята надолу. ще отпива от бутилка минерална вода. ще се задавя. ще тегли въздух от дланите си както теглеше радост от тялото ти. ще издишва като дракон прочетеното и написаното. ще се освобождава. ела да я снимаш. снимката се създава от попадането на светлина върху светлочувствителна повърхност. човек има такава повърхност а тя дори е жена. стои подпряна на стената и се чуди какво прави цяла планета под краката ѝ.

Из книгата „Хоризонтални стихотворения” от Кева Апостолова, изд.”Проф. Петко Венедиков”, София, 2020

***

кометите  сновяха из небето, преобръщаха го и търсеха  местата си, а аз долу разхвърлях телцата на най-нежните думи, защото се срамувах от тях и потъвах в единствено възможното земно щастие – щастието от скръбта по света.

злото минаваше през проходимото ми сърце, опитваше се да подпали ръцете ми, а аз бързо ги потапях в леденото стъкло на егоизма, за да не ги отрежа с ножа, стиснат между веждите ми.

нажежените ми боси стъпала продължават да  хрупкат охлювите като бонбони, тръгнали да пресичат пътя ми  в тревите.

неуверено умирам и потъвам в единствено възможното земно щастие – щастието от скръбта по света.

***

и паралелният свят е под краката ми.

по две успоредни е най-евтиното движение.

къде има друга такава като мен.

само при вас съм топла и успоредна.

харесайте моя безкръвен метод на живеене.

оценете старанието ми да съм още с вас.

докато ви говоря изкъпана, спретнато облечена,

самообразована, добре възпитана, отговорна,

заедно с пода ми, тавана и трите ми времена,

изсипвам на масата чантичката си, плащам ви.

крилцата на слънцето млади, съвсем без история,

ме понасят към спорната култура на небето.

по-правописно не може да бъде.

сама причаквах кръвта си на завоите.

сама пълнех сърцето си с нея.

и облизвах сладко пръстите си.

и облизвах сладко пръстите си.

сега плача с ритъма на луната.

сега плача с ритъма на луната.

докато на нея все още не живеят хора.

докато на нея все още не живеят хора.

чакам дивата котка на времето.

чакам дивата котка на времето.

непрозрачната ми кръв да надуши.

непрозрачната ми кръв да надуши.

да легне по корем до тялото ми.

да легне по корем до тялото ми.

и с мляскане да пресуши сърцето ми.

и с мляскане да пресуши сърцето ми.

Из книгата „Внимавай, преди да се родиш” от К. Апостолова, изд. „Фондация Емили”, София, 2023

*

утре като отворя вратата

Земята вече ще е дошла

и отново ще се кача

    LiterNet

Лора  Яворова е на 27 години, когато се самоубива.

Яворов е на 36 години, когато се самоубива.

Дора Конова е на 77 години, когато умира в старчески дом.

Всичко, каквото си представях, че  ще прочета в книгата  „Лора, Яворов и аз”, съставена от Петър Величков със спомени на Дора Конова – прочетох, без и миг да бъда изненадана. 

Дора Конова (Тодорка Конова Василева) e третата  жена във Втория трагичен любовен триъгълник, свързан с Яворов и Лора: Яворов-Лора-Дора.

Първият трагичен любовен триъгълник, свързан с Яворов и Лора  е: Яворов-Лора-Мина.

В положението, в което тя - Дора Конова (съпруга на Михаил Кремен) - се намества между двамата (Лора и Яворов), щеше да е срамота, ако пише за Лора само в негативен план - колко била ревнива, колко много търсела компанията й, колко досаждала и пречела на Яворов да твори…, затова отвреме-навреме си спомня и с добро за нея…

За Яворов, разбира се, той е влюбен в Дора, ето нейн доказателствен цитат: „Яворов стана и каза: "О, днес ми стига това…стига ми. Все един ден ще ме обикнете, тъй както аз искам" – и бързо, с много щастлив израз на лицето и с малко издигнати и сгънати в лакет ръце, като крила на литнала птица, излетя от стаята”...

Четейки книгата”Лора, Яворов и аз” си налагах чистосърдечно отношение към страниците, без подозрения за присъствия на литературни мистификации, въпреки, че ръкописът е попадал в племенници, разнасян е десетилетия по адреси и старчески домове…

Четейки книгата”Лора, Яворов и аз” много мислех за актрисата Лора Кремен (1936, София – 2012, Сан Рафаел, Франция ), защото…

След трагедията в нощта на 29 срещу 30 ноември 1913 година, в  наетата квартира от семейство Яворови на ул. „Раковски” № 136, много близкият приятел на Яворов и писател  Михаил Кремен се развежда със съпругата си Дора Конова, след време за жени за пианистката Богдана, с която раждат две дъщери, едната от които кръщават на яворовата Лора – Лора Кремен…

Четейки книгата „Лора, Яворов и аз” много мислех за литературата ни, защото…

Ранната смърт на Яворов лиши нас и цялата ни библиотека от стиховете и пиесите, които вероятно щеше напише. Но ранната смърт ни отне и бъдещи страници, с които Лора Каравелова-Яворова вероятно щеше да ни дари…

ОЛТАРИ

от Лора Каравелова

Без пепел – пръст. Вали навън!

А няма огън…

И този дъжд един и същ вещай

тревога.

И ставаш ти, и ставам аз,

денят догаря.

И нямаш ти, и нямам аз

за скръб олтари…

Колко модерно звучи стихотворението на Лора Каравелова!

„МАЛКО ПАРЧЕ МЪГЛА”

аз съм черногледа. песимистка.
саможива. меланхолична. мрачна.
неприветлива. навъсена. злобна.
гибелна. угнетена. жлъчна. нервна.
намръщена. противна. моногамна.
враждебна.

това, че съм черногледа. песимистка.
саможива. меланхолична. мрачна.
неприветлива. навъсена. злобна.
гибелна. угнетена. жлъчна. нервна.
намръщена. противна. моногамна.
враждебна не означава, че

ако не съм черногледа. песимистка.
саможива. меланхолична. мрачна.
неприветлива. навъсена. злобна.
гибелна. угнетена. жлъчна. нервна.
намръщена. противна. моногамна.
враждебна няма да поискам да съм

черногледа. песимистка.
саможива. меланхолична. мрачна.
неприветлива. навъсена. злобна.
гибелна. угнетена. жлъчна. нервна.
намръщена. противна. моногамна.
враждебна, защото, боже,

чуй прилепите как удрят стъклата на автомобилите
и молят за помощ.
виж лазера, който разбива
каменните основи  под къщите.
ридай - земята е място за редки болести.
проумей - набутал си пропорциите ми в малко парче мъгла.
укротяваш насила интуициите ми.
оскърбяваш волята ми за красота и безсмъртие.

спаси ме. пусни ме. позволи  ми,
докато ти придържаш облаците,
аз да разтварям главите на напъпилите цветя
в твоите градини. 

/…/

не оспорвайте – Земята е земноводно,

опозиция на универсума,

изтрезвителното, свършекът на човека,

следа от невидим свят,

алчност, която тъгува,

Земята е личност, завладяна от нежност

по богове с имена,

които не съществуват, виждала съм ги.

Обсебена от човешката сетивност,

чакам теб, любими,

а библейският Йов вие в утробите,

реже главите на сперматозоидите,

не го спирайте, мен спрете –

обичам го, не го обичам, змия е ДНК-то.

Прочитам високо гласа си:

академичната общност си разпределя миналото,

как да наместя бъдещето в настоящето?

С духовното лидерство на тополите?

Тополите са хищници, родени в колби,

а аз съм проблем на храмовете – не на религиите:

искам да спя с ДНК-то на Хеопс, Заратустра и Хегел;

с буквите на прокълнатите поети;

с нотите на токата и фуга в ре минор;

с мъжете от пейзажите на Пусен ;

с правописа на Христо Ботев;

с боите на Иванов от Третяковската галерия;

с прахта около изваждането на Давид от камъка;

с отклонението при самолетните катастрофи;

с една секунда ниагарски водопад;

със змийчетата в крясъците на Стивън Тайлър;

с шапитото над София, приплъзвано от Витоша.

Разкопчай бронежилетката си, любими,

изсуши косите ми с двете си ръце, изслушай ги,

тихият шум между мъжа и жената

е съвършеното примирие, вярвай в него, любими.

Неверниците да бъдат причаквани,

обграждани, хващани и избивани

с постиженията на всички войни,

не ги оставяйте да се покаят

и ДНК-то им да бъде изгорено, не погребано.

Ускори доброто да пробие през покварата, любими.

Ти ли развързваш обувките ми пред леглото?

Нощ е в леглото ни, съблечи бронежилетката,

свий я на възглавница под таза ми, издигни ме.

_______

Из книгата "Не пишете повече, аз написах всичко"от К. Апостолова, Изд. „Проф. Петко Венедиков”, София – 2014

(Част от поетичния цикъл "Развързваш обувките ми")

 

…

вие сте

безобразията на дясната ръка.

заровените в гробове

висши образования.

рецептите за бира

от времето на Христос.

надеждата – това смешно човече.

те са

гърмежът в очите ми,

метрото под ребрата ми,

краят на телесната ми еволюция.

какво по-точно искахте от мен.

…

това е вашата вечер,

непоносима като родител.

това са вашите отсрещни пет входа,

които искате да зазидате.

това са вашите необличани

сватбени костюми.

това са вашите сто метра мълчание 

след тежка раздяла.

това са вашите „о, щастливи дни”,

които блестят като заклани.

това е  вашето надгробно дърво,

повейте.

Из глава „Размирици зад челото” в книгата „Внимавай, преди да се родиш” от К. Апостолова, изд. „Фондация Емили”, София, 2023

.

женското й писане.

мъжкото й четене.

детските й слаби ангели

красиви като наградени котки

с  бронирани опашки.

с бронирани опашки.

.

закопава се дълбоко в теб.

после дълго се разкопава.

а нашийникът на луната разцъфнал е.

а нашийникът на луната разцъфнал е.

.

на заден план: морето се отваря трудно.

на преден: слепец изследва лицето й.

размазва и изравнява дишането си с нейното.

размазва и изравнява дишането си с нейното.

.

развежда се със себе си.

покрива луната с креп,

който ти откъсна

от малката й черна рокля.

от малката й черна рокля.

.

каквото и да й изпратиш, няма да го получи.

грозна е нощта, точно както тя я обича.

пипа се с живота, както влюбените си пипат.

ако той се откаже от нея, тя ще отрече, че е живяла.

 ако той се откаже от нея, тя ще отрече, че е живяла.

…

с догоре закопчана черупка, от която тече
коса и шал,

тя му каза: под устойчивата мода на луната,

 из памуковите ниви на вятъра, аз те моля:

 ела да ми убиеш няколко лалета

и да ги положим заедно на прекрасния ни гроб.

…

майлс дейвис й шепне:

хубава си с панталон и токчета.

ако китовете имаха крака

щяха да запалят колата и да те настигнат.

ела с мен в градската гетсиманска градина.

аз съм пропаднал мъж.

 ти си красива жена.

 ние сме един за друг.

вампирчетата на небето светнаха.

Из книгата „Хоризонтални стихотворения”

…

тя е жена от късната човешка династия.

жена видяна отдолу.

дълго намества костите на косите си.

знае че сама ще отметне кувертюрата на небето.

сама ще легне в отвъдното легло.

нападна я усмивка както само мравките нападат.

Из книгата „Хоризонтални стихотворения”