аз съм обсебена от вратите, които умееш да изрязваш
направо по гърба ми, те се отварят, разбира се, само навътре,
в рамките са на всички прешлени,
далече от вторичната невралгия, получена някога
при нашите първи срещи, около седемдесет години
преди да съм се родила, преди да си пожелал появяването си
на едно с мене, в това измерение на еднаквост, което като дъга
очертава нещо от нас, меридиани, които ни свързват, поле,
което е общо, и все пак не разбирам в такъв случай,
защо си толкова внимателен с бръснача, с маркера, когато очертаваш
контурите на вратата по белия ми гръб, по спящото ми тяло,
после повтаряш всичко с острието, което носиш в ръка,
то прилича на нож за срязване на книги, какви книги си чел
докато съм те оставяла сам, искам да знам всичко,
което си правил докато лежа по корем и те шпионирам с кожата си,
представял ли си си, че си негър в пустиня, облечен в роба,
която да те изгаря от вътре, повече отколкото лъчите тъмносинята ти кожа,
която може да се имитира с мастило или черен туш, но ние не сме драскачи,
и докато крачиш сам със себе си, виждаш мен, бялата жена
да стоя пред очите ти, да не ти давам повече да минеш
нататък, по пътя си на звероукротител
на безутешната жега, докато не начертаеш в моята вътрешност полетата,
по които после да се разхождам сама
с метално ведро, пълно с мляко
и да си спомням за теб, за бръснача,
с който в гърба ми изряза врата,
през която прекрачи и от тогава те няма