Фотограф: Тихомира Крумова

Невъзможността да чуеш мислите си
по-страшно от потъването
Хората които са фон на случката
отчуждението
Сблъсъкът на трагедии нищо повече
удавянето
Смелостта да скочиш
разбирай живеенето като цяло
русите очи
сините коси
по-светлата кожа
Закачането
кожата която е пробита
Настройването
че няма дъно
болката също
Адреналинът който се покачва
нивата на смъртта
нежните и фини кости
обвивката на делфин
Отмирането
първо раздуването на тялото
Кой по дяволите пише с ръка тези дни
учудвам се на въпросите които изникват
преди края
Пренасищането
крах в цялата система
образът в черно
Отпускането
същинското потъване
Една ръка се вдига
и сграбчва тялото
разбирай косата
и го издърпва
Това се случи в началото на живота ми
бях спасена инцидентно
Сега ще трябва да съм благодарна на живота
а ти си мъртъв…


Salvador Dali

аз съм обсебена от вратите, които умееш да изрязваш
направо по гърба ми, те се отварят, разбира се, само навътре,
в рамките са на всички прешлени,
далече от вторичната невралгия, получена някога
при нашите първи срещи, около седемдесет години
преди да съм се родила, преди да си пожелал появяването си
на едно с мене, в това измерение на еднаквост, което като дъга
очертава нещо от нас, меридиани, които ни свързват, поле,
което е общо, и все пак не разбирам в такъв случай,
защо си толкова внимателен с бръснача, с маркера, когато очертаваш
контурите на вратата по белия ми гръб, по спящото ми тяло,
после повтаряш всичко с острието, което носиш в ръка,
то прилича на нож за срязване на книги, какви книги си чел
докато съм те оставяла сам, искам да знам всичко,
което си правил докато лежа по корем и те шпионирам с кожата си,
представял ли си си, че си негър в пустиня, облечен в роба,
която да те изгаря от вътре, повече отколкото лъчите тъмносинята ти кожа,
която може да се имитира с мастило или черен туш, но ние не сме драскачи,
и докато крачиш сам със себе си, виждаш мен, бялата жена
да стоя пред очите ти, да не ти давам повече да минеш
нататък, по пътя си на звероукротител
на безутешната жега, докато не начертаеш в моята вътрешност полетата,
по които после да се разхождам сама
с метално ведро, пълно с мляко
и да си спомням за теб, за бръснача,
с който в гърба ми изряза врата,
през която прекрачи и от тогава те няма

ако не се пътува
дълго и изморително
до пълен отказ
от всяка мисъл
за сметка на образа
няма как
да се научи
най-важния урок -
че нещата
се нуждаят
от време,
за да станат,
ако изобщо станат,
че да искаш всичко,
при това
веднага
е лош мотив,
сбъркан лозунг
предателство
към логиката
на сетивата
пътувам,
за да се науча
да губя време
и със спокойствие
да превърна
самоцелното
отичане на минутите
в стил на живот
иначе как се понася стареенето?