сн. Крис Г.
…
не е нормално
толкова силно да плаче водата в ръката ми.
оставям се
на специалните умения на дъжда.
той ме затваря в дете.
но някой път като порасна
ще спя с него.
Из книгата „Хоризонтални стихотворения” на К. Апостолова
.jpg)
Фотограф: Тихомира Крумова
Удавянето
Невъзможността да чуеш мислите си
по-страшно от потъването
Хората които са фон на случката
отчуждението
Сблъсъкът на трагедии нищо повече
удавянето
Смелостта да скочиш
разбирай живеенето като цяло
русите очи
сините коси
по-светлата кожа
Закачането
кожата която е пробита
Настройването
че няма дъно
болката също
Адреналинът който се покачва
нивата на смъртта
нежните и фини кости
обвивката на делфин
Отмирането
първо раздуването на тялото
Кой по дяволите пише с ръка тези дни
учудвам се на въпросите които изникват
преди края
Пренасищането
крах в цялата система
образът в черно
Отпускането
същинското потъване
Една ръка се вдига
и сграбчва тялото
разбирай косата
и го издърпва
Това се случи в началото на живота ми
бях спасена инцидентно
Сега ще трябва да съм благодарна на живота
а ти си мъртъв…
Salvador Dali
.jpg)
вратата
аз съм обсебена от вратите, които умееш да изрязваш
направо по гърба ми, те се отварят, разбира се, само навътре,
в рамките са на всички прешлени,
далече от вторичната невралгия, получена някога
при нашите първи срещи, около седемдесет години
преди да съм се родила, преди да си пожелал появяването си
на едно с мене, в това измерение на еднаквост, което като дъга
очертава нещо от нас, меридиани, които ни свързват, поле,
което е общо, и все пак не разбирам в такъв случай,
защо си толкова внимателен с бръснача, с маркера, когато очертаваш
контурите на вратата по белия ми гръб, по спящото ми тяло,
после повтаряш всичко с острието, което носиш в ръка,
то прилича на нож за срязване на книги, какви книги си чел
докато съм те оставяла сам, искам да знам всичко,
което си правил докато лежа по корем и те шпионирам с кожата си,
представял ли си си, че си негър в пустиня, облечен в роба,
която да те изгаря от вътре, повече отколкото лъчите тъмносинята ти кожа,
която може да се имитира с мастило или черен туш, но ние не сме драскачи,
и докато крачиш сам със себе си, виждаш мен, бялата жена
да стоя пред очите ти, да не ти давам повече да минеш
нататък, по пътя си на звероукротител
на безутешната жега, докато не начертаеш в моята вътрешност полетата,
по които после да се разхождам сама
с метално ведро, пълно с мляко
и да си спомням за теб, за бръснача,
с който в гърба ми изряза врата,
през която прекрачи и от тогава те няма
***
ако не се пътува
дълго и изморително
до пълен отказ
от всяка мисъл
за сметка на образа
няма как
да се научи
най-важния урок -
че нещата
се нуждаят
от време,
за да станат,
ако изобщо станат,
че да искаш всичко,
при това
веднага
е лош мотив,
сбъркан лозунг
предателство
към логиката
на сетивата
пътувам,
за да се науча
да губя време
и със спокойствие
да превърна
самоцелното
отичане на минутите
в стил на живот
иначе как се понася стареенето?
Из книгата "Хоризонтални стихотворения" от К.А.
изд. " проф. П. Венедиков", София, 2020
...
земята е разглобено камъче. е повикана. е пратка. е световъртеж. е създание. е в подчинение. е нещо друго. е извадено око. е детско огледалце. е блъсната по релсова линия на кланица. е орден за храброст. е сексуална. е пачка пари стегната с ластик. е тайна фабрика по средата на небостъргач. е копринена буба. е фотогенична. е бодлив сперматозоид. е подиграно човешко яйце. е изпипана фалшива любов. е любов.
засилва се. хвали се. смъква се. превъзхожда с жива сила. пропилява красотата си. размахва слънцето си. тъмнее. излиза на разходка без документи. прегръща. поглъща. бяга от паниката на залезите. разделя часовете по равно за бедни и богати.
с вода която расте. с лъжливи приложения които теглят. със застояли хора по прозорците. с фучащата си история.
тя която не може. тя която успява. тя която си тръгва. тя която няма на кого да ни остави. тя е възпоменателна плоча че тук е минал човекът. земята виси на ключодържател.
Вчера бях на премиерата на книгата на едно дете, което плаче. Всъщност, на премиерата на книгата на едно меланхолично зверче, което плаче, но и посяга да удари. И удря. Не, бях на премиерата на книгата на едно момиче, което знае, че е влюбено, не иска да говори много за това, а не спира. Истината е, че бях на премиерата на книгата на една млада жена, на която често казват, че е красива, но тя не обръща внимание, защото да си красива е лесно. Бях на премиерата на книгата на една поетеса, пристигнала преди седем години официално в поезията с първата си книга, посочена веднага с пръст като ярък нов глас. Сега е открояваща се звезда в „разпуснатия” свят на днешната, откровена до ужас и святост, поезия. „Месо и птици” е непоетичното заглавие на една от най-поетичните книги, които съм чела през тази година. На премиерата Ани Илков и Кирил Василев обясниха защо е така.
Кева Апостолова
Salvador Dali
сори ейнджъл сори соу
и аз мога
Блокирана от метафизиката на fb Вече свободна Добре
Andrew Wyeth
...
НЕПЪЛНОЛЕТНО СЕ ОТТЕГЛЯМ В МАНАСТИР
ЛЕКЦИЯТА ПО ШЕКСПИР СВЪРШИ
НЕПРОДЪЛЖАВАМЕ
Из „Писмо до загасения костюм” от К. Апостолова, LiterNet ’2016
*
Нека първо сложа
покривката на масата:
татко ми е клал прасета
агнета кокошки и
с три пръста ги е слагал
внимателно в устата ми а
ти луд ли си бе
*
Бавно ще се колим тази нощ с тебе къщо
Куче далматинец небето е
Размразено пиле луната е
Издържам месечно себе си е
Не е успех разпаднато е
Военни преврати в тялото е
Едва задържам себе си е
Била съм и по-умряла е
*
Малкият бюджет
на житейската пустиня
прошумя и отлетя
Да си направим малко самоубийство
днес превъзхождаме света
Из поетичния цикъл „ Като отворя вратата” от К. Апостолова, LiterNet ’2016
