В безогледния упадък

дъждът ме учи да валя

и Достоевски заваля, намушкан с думи

и други книги заваляха

в остър пристъп за живот

и бавна евтаназия.

Нощта е с грозни молекули

и грозен е красивият Рембо,

като секунда прокълната, грозен.

И скръбен е воалът на всяка капка дъжд.

И скръбен е воалът на всяка молекула,

защото идваш, а не пристигаш ти.

Не тръгвай след стъпките на другите жени

като след тайната на кока кола.

Не влизай в разкопаните им дрехи,

за да сглобяваш скелетите им объркани.

Джунглата свободен парк е,

дъждът на прах е и прах е огънят

с  раздялата ни прокълнат.

Като кланица съм:

с изклано сърце, дробове, език, мозък.

И влизам в сянката  на заболелия без теб покой

с преплетените корени и покриви.

Аз ще умра тази нощ,

като секунда плитководна ще умра,

но не знам това.

„Любовта е домашно животно,  раздялата – диво“,

изпя по ноти Мона Лиза и легна по очи до цвете,

грозна, по-грозна, най-грозна.

Откъс „Октомври” от поетичния цикъл „Евангелие на Кева” из книгата „Не пишете повече, аз написах всичко”на  К. Апостолова, изд. „Проф. П. Венедиков”, София, 2014