


Когато времето наля
водата между континентите,
дойде човекът.
Човекът одра жив кон
и свари кожата му за юзда.
Юздата огнедиша
и разомагьоса света.
Светът е забравимо
изградена дума.
Думата рисковано
коленичи на върховете.
Върховете трудно
надживяват себе си.
Себе си е преувеличение
и полъх от мъртвите.
Мъртвите са депресията
в частната религия.
Религията е майсторски
изработена светлина.
Светлината е най-старият
вид болка.
Болката е етичната
космическа система.
Системата остави млад
демократичния Исус.
Исус смайва
злините в огъня.
Огънят преразказва
бялата, черната и жълтата глина.
Глината има едно щастие
и сто думи за него.
Него обвиняват
за болестите и целувките.
Целувките са смайващи
съвпадения.
Съвпаденията са следващият
дошъл човек.
Човекът е бог в затруднение.
(Коефициентът на човека в зората му е бил по-голям от днешния.)
Откъс „Понеделник” от поетичен цикъл „Евангелие на Кева” из книгата „Не пишете повече, аз написах всичко”на К. Апостолова, изд. „Проф. П. Венедиков”, София, 2014