Развързваш обувките ми

(откъси от поемата)

Кева Апостолова

*

(...)

как се разрушават и стопяват

великите човешки тела без любов, любими.

С какво съм нахранила децата ни,

та така хубаво се смеят днес?

Ти ли развързваш обувките ми?

*

Не оспорвайте – Земята е земноводно,

опозиция на универсума,

изтрезвителното, свършекът на човека,

следа от невидим свят,

алчност, която тъгува,

Земята е личност, завладяна от нежност

по богове с имена,

които не съществуват, виждала съм ги.

Обсебена от човешката сетивност,

чакам теб, любими,

а библейският Йов вие в утробите,

реже главите на сперматозоидите,

не го спирайте, мен спрете –

обичам го, не го обичам, змия е ДНК-то.

Прочитам високо гласа си:

академичната общност си разпределя миналото,

как да наместя бъдещето в настоящето?

С духовното лидерство на тополите?

Тополите са хищници, родени в колби,

а аз съм проблем на храмовете – не на религиите:

искам да спя с ДНК-то на Хеопс, Заратустра и Хегел;

с буквите на прокълнатите поети;

с нотите на токата и фуга в ре минор;

с мъжете от пейзажите на Пусен ;

с правописа на Христо Ботев;

с боите на Иванов от Третяковската галерия;

с прахта около изваждането на Давид от камъка;

с отклонението при самолетните катастрофи;

с една секунда ниагарски водопад;

със змийчетата в крясъците на Стивън Тайлър;

с шапитото над София, приплъзвано от Витоша

с...

с...

с...

Разкопчай бронежилетката си, любими,

изсуши косите ми с двете си ръце, изслушай ги,

тихият шум между мъжа и жената

е съвършеното примирие, вярвай в него, любими.

Неверниците да бъдат причаквани,

обграждани, хващани и избивани

с постиженията на всички войни,

не ги оставяйте да се покаят

и ДНК-то им да бъде изгорено, не погребано.

Ускори доброто да пробие през покварата, любими.

Ти ли развързваш обувките ми пред леглото?

Нощ е в леглото ни, съблечи бронежилетката,

свий я на възглавница под таза ми, издигни ме.

*

( ...) Колко силно те няма, любими, колко огромно,

толкова силно и толкова огромно,

че открих трупа на слънцето, чуваш ли смъртта му,

и го погребвам сама под петната на небето.

Ти ли развързваш обувките ми пред леглото,

а челото ти опарва коленете ми?

*

(...) Как плаче с последния си костен лимон дървото

за първата си откъсната ябълка.

Ти ли развързваш обувките ми пред леглото,

а челото ти опарва коленете ми и тръгва нагоре?

Из книгата „Не пишете повече, аз написах всичко”, К. Апостолова, изд. „Проф. Петко Венедиков”, София, 2014 г.