Кирил Василев, сн. К. Апостолова, 2016 г.


Кирил Василев

***

Любовта ни е безмълвен цепелин

в снежното небе

топъл като виме на коза.

Сянката му виолетова се плъзга

върху езерния лед, сковава

прешлените на ръждясалите корабчета –

зимни домове на бременни вълчици.

Един кентавър влачи дървена шейна,

в която пукат наредени тенекиени кутии.

Виковете на деца откъм брега

размесват в тях

костен прах и цветовете на магнолии.

* * *

Идва време да отплувам с тясната си хладна стая,

седнал на разплутото легло с лице към зеещата рамка на вратата.

Членът ми виси нелепо – сляпо грохнало магаре,

смирено чакащо пътеката в морето

сама да го намери и се извърви под него.

Чрез тежестта му трупешка действителността на тялото си осъзнавам.

По вълните стъпвайки към мен се приближават

онези от жените дето някога ме отвращаваха.

Прегръщам ги и ги оплождам с трезвия покой на свойта немощ.

Косите си отрязаха, покриха коленете ми със тях и си отидоха.

Исках да помисля нещо, но изглежда съм забравил

как да мамя мисълта си.

Стаята ми мързеливо потреперва.

Един рибар, изправен в лодката си, ядовито псува –

разбирам, че съм скъсал пълната му с улов мрежа.

Усмихвам се и търся гребен на вълна, за да се среша.