Димитър Воев

 Grйgoire A. Meyer, digital art

 

Димитър Стойчев

Момичето със черните чорапи,
момичето със траурни крака
седеше на една самотна маса
и пушеше.

Цигарата навиваше спирала.
Една спирала
синкава и възходяща,
по която
(както казват философите)
върви живота…

Седи момичето
и пуши.
Краката му навярно си почиваха…
А беше тъжно.

Какво жалеше момичето?

Румен Леонидов

Румен Леонидов

***

Не може празникът без мене да започне
и аз дойдох - с две змии на кълба в очите, 
с две зъбчета зелени във зениците, 
с две камшичета, разцепени от бяс... 
Едното от челото ми кръвта ще лиже, 
а другото в устните ще ме целува, 
когато празникът започне 
                                   да бесува,
да думка с тъпани, с гайди да пищи...

Не може празникът да ни отмине - 
не става дума за проблясъка
на чашата,
запратена в тавана на душата...
Не става дума за безсилието, извикано
да ни спаси!
Ще видите пиянството на трезвите, ще видите
огромните тела на бъчвите.
с ребра, разхвърляни на двора...
Небето пак ще бъде смъкнато,
изпрано на реката, бито,
и на тревата хвърлено да слуша
как крачат мравките безсмъртни
към леговището на смъртта!

Ще дойде празникът. И той ме праща
да съобщя, където трябва и на всички други,
за които празникът не съществува!
Пригответе си наздравици - последните наздравици,
макар да сме привикнали със тостове за бъдещия
                                                                      по-добър
и по-добър, и по-добър, и по-добър, и по-добър, и
                                                               по-добър живот.

Дойдох. Видях. Предупредих.

Спомнете си забравените тържества на тайните!
Спомнете си забравените песни за победата!
Спомнете си забравената кръв!
Спомнете си, защото
празникът ще ви разпита всички!

 

Страхът ми от думите тъй е голям.
                                                       Рилке

Пламен Антов

Голям е този страх от думите – 
подобно на страхът ми от смъртта, 
подир която ще остане само чуждото 
и тъй необяснимото ми тяло.

Не паметник са думите, а труп – 
тъй слаб, незащитен, разголен...
И всеки подир теб е осквернител груб, 
а ти – отсъстващ и лишен от воля.

Те – думите – са твоята незащитеност.
Тоталната ти женственост, поете.
Дори най-злото ти стихотворение 
като сребриста раничка ще свети.

Като сълзяща малка рана…
О, милост за написаните думи!
Те се люлеят подир нас – камбанни –
подобно тяло на обесил се безумец.

  Кирил Василев, сн. К. Апостолова, 2016 г.


Кирил Василев

***

Любовта ни е безмълвен цепелин

в снежното небе

топъл като виме на коза.

Сянката му виолетова се плъзга

върху езерния лед, сковава

прешлените на ръждясалите корабчета –

зимни домове на бременни вълчици.

Един кентавър влачи дървена шейна,

в която пукат наредени тенекиени кутии.

Виковете на деца откъм брега

размесват в тях

костен прах и цветовете на магнолии.

* * *

Идва време да отплувам с тясната си хладна стая,

седнал на разплутото легло с лице към зеещата рамка на вратата.

Членът ми виси нелепо – сляпо грохнало магаре,

смирено чакащо пътеката в морето

сама да го намери и се извърви под него.

Чрез тежестта му трупешка действителността на тялото си осъзнавам.

По вълните стъпвайки към мен се приближават

онези от жените дето някога ме отвращаваха.

Прегръщам ги и ги оплождам с трезвия покой на свойта немощ.

Косите си отрязаха, покриха коленете ми със тях и си отидоха.

Исках да помисля нещо, но изглежда съм забравил

как да мамя мисълта си.

Стаята ми мързеливо потреперва.

Един рибар, изправен в лодката си, ядовито псува –

разбирам, че съм скъсал пълната му с улов мрежа.

Усмихвам се и търся гребен на вълна, за да се среша.

Когато мъжът прониква в жената

Превод Георги Белев, Георги Рупчев и колегия

Когато мъжът

прониква в жената,

тъй както прибоят загризва брега

отново и отново,

и жената отваря уста от наслада,

и зъбите й блещукат

като азбуката,

появява се Словото, дои звезда,

а мъжът

вътре в жената

затяга възел,

тъй че никога

да не се разделят,

а жената

се покатерва в едно цвете,

дъвче стеблото му

и Словото се явява,

отприщва реките им.

Този мъж,

тази жена

с двойния си глад

се опитаха да проникнат

зад завесите на Бога

и успяха за кратко,

въпреки че Бог

във свойта извратеност

развързва възела.

    Anne Sexton 

Силвия Плат


 Силвия Плат

Огледало

Превод Владимир Трендафилов

Аз съм сребърна и точна. Без пристрастия.
Попадне ли ми нещо, глътвам го
каквото е - не ме помътва ни омраза, ни любов.
Не съм жестока. Достоверна съм -
око на малък бог, четириъгълно.
Вторачила съм се в отсрещната стена.
На точици е, розова. Така отдавна гледам,
че вече е частица от сърцето ми. Но тя потрепва.
Лица и мрак периодично ни разделят.

Сега съм езеро. Една жена над мен претърсва
пределите ми за това, което е.
За миг след туй извръща поглед
към някой от лъжците - свещите или луната.
Гърба й виждам и го отразявам точно.
В замяна получавам сълзи, разтревожени ръце.
Трябвам й. Тя идва и си тръгва.
Лицето й замества всяка сутрин мрака.
Удавила е в мен момиче и сега от мен една старица
се издига ден след ден към нея - като ужасна риба.

 Sylvia Plath

Тед Хюз

Тед Хюз

СЪН ЗА КОНЕ

Превод Владимир Трендафилов

Коняри сме родом, и днес спим на слама, в конюшни, 
и всичките наши богатства са косми и тор от коне. 
Мълчим или само за конски болежки си шушнем.

Край вратите на замъка, глътнат от нощната хала, 
прогърмяха копита, копита, копита на буйни коне. 
Конете ни сринаха своите ясли. Очите им святкаха в бяло.

Със сламки в косите и с мишки в джобове изскочихме вън 
сред мрак, избуял в океанска вълна от коне 
и в трус от копита. А всяко лице, упоено от сън,

се превърна във валчеста маска под жълтия лъч на фенера - 
глави без тела или само с тела на коне, 
които процвилваха, хапеха, къртеха земната сфера.

Тъй бял бе огромният замък, луната - тъй кръгла, 
а всичко останало - водовъртеж от коне 
до ръба на очите ни, жадни гърма да погълнат.

Край фенера се свихме, телата ни пиеха тътена 
и ни жегна мечта да загинем под тия коне, 
от които земята в копита и гриви се беше разпъпила.

Пияни от грохот, навярно сме паднали в плен 
на съня, оглушени, обвити в мъгла от коне. 
Свестихме се схванати: вън бе настъпил просторният ден.

Оттатък вратите пустинната шир се развърна 
в скорпиони и камъни. Нашите верни коне 
лежаха отпуснато в яслите, потни, посърнали.

О, нека накръст ни разкъсат горките коне, 
ако Страшният съд е разлом от пламтящи коне, 
ако цялата Вечност е кръгов галоп на коне.

Ted Hughes

Езра Паунд  


Езра Паунд

ТЕМПЕРАМЕНТИ

Превод от английски Николай Кънчев

Девет изневери, 12 връзки, 64 блудства и някакво си изнасилване изглежда
спят в душата на приятеля ни деликатен Флориалис, толкова спокоен и привидно сдържан, че минава
за наивно хладнокръвен и не сексуален.
Баститид, напротив, пише и говори само как се правело любов,
баща е на близнаци,
но постигнатото струва доста скъпо;
четири пъти бил е рогоносец.

 
Николай Кънчев
Николай Кънчев

ИЗХОДЪТ Е В СЛЕДВАЩИЯ ИЗХОД

Кой е влязъл в пещерата, без да може
да излезе нощем без крила на прилеп?

Може би е вече време да се види
ще излезе ли насън или наяве.

Плодовете на фиданките узряват
и годината изглежда пълнолетна.

И прозират през бельото на гората
призрачни гърди напъпили от дренки.

Ако фотографът е видял съня си
без да го заснеме, ще го нарисува... 

  Жак Превер
Жак Превер

Paris at night

Превод Веселин Ханчев

Три клечки кибрит – една подир друга запалени 
в мрака. 
Едната – за да погледна цяло лицето ти.
Втората – за да погледна очите ти.
Третата – за да погледна устата ти.
Пълен мрак след това – за да си спомня всичко,
когато до мен те притискам.

Сутринна закуска

Превод Веселин Ханчев

Той сипа кафе
в своята чаша.
После сипа в кафето си мляко,
после — захар
в своето мляко с кафе.
С малка лъжичка
разбърка
и бавно изпи
своето мляко с кафе.
Остави си чашата,
без да погледне към мен,
запали цигара,
направи от пушека
кръгчета,
след това пепелта
в пепелника изтърси,
без да продума,
без да погледне към мен.
Стана,
сложи си шапката,
мушамата облече,
защото валеше,
и излезе
в дъжда,
без да продума,
без да погледне към мен.
Аз хванах главата си
и мълком заплаках.

Известието

Превод Валери Петров

Вратата, която някой е отворил, 
вратата, която някой е затворил, 
столът, на който някой е седнал, 
котката, която някой е погалил, 
крушата, която някой е захапал, 
писмото, което някой е прочел, 
столът който някой е съборил, 
вратата, която някой е отворил, 
пътят, по който някой е тичал, 
гората, която някой е стигнал, 
реката, в която някой е скочил, 
моргата, в която някой лежи.

 Jacques Prйvert 

 

Робърт Бърнс

Превод Владимир Свинтила

В цъфналата ръж

Идейки си запъхтяна 
вечерта веднъж, 
Джени вир-водица стана 
в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, 
Джени пламва изведнъж. 
Бърза, мокра до колени, 
в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой 
в цъфналата ръж 
и целуне този някой 
някого веднъж,

то нима ще знае всякой 
де, кога веднъж 
някога целувал някой 
в цъфналата ръж? 

Девойката, която ми постла легло 

По пътя ме настигна мрак, 
планински вятър, силен мраз. 
Замрежи всичко ситен сняг 
и без подслон останах аз. 

За щастие във моя смут 
една девойка ме видя 
и мило в своя дом приют 
за през ноща ми даде тя. 

Дълбоко й благодарих, 
учтиво преклоних чело- 
учтиво и се поклоних 
с молба да ми даде легло. 

Тя с тънко ленено платно 
легло във къта ми постла, 
наля ми в каната вино 
и “лека нощ” ми пожела. 

Когато до самия праг 
със свещ в ръката тя дойде, 
девойката замолих пак 
възглавница да ми даде. 

С възглавницата във ръка 
се върна тя при мен за вчас. 
Със таз възглавница - така 
я взех в прегръдките си аз. 

Тя трепна в моите ръце 
и каза, като в мен се сви: 
“О, ако има в теб сърце, 
моминството ми остави.” 

Тя бе с коси от мек атлаз 
и бяло като крин чело. 
С ухайни устни беше таз, 
която ми постла легло. 

Бе хладен нежният й крак 
и кръгла малката й гръд: 
две малки, бели преспи сняг, 
навяни в тоя таен кът. 

Целувах милото лице, 
косите й от мек атлаз. 
И тъй, с момичето в ръце, 
във сън дълбок потънах аз. 

И пред разсъмване почти, 
за път когато бях готов: 
“О, ти, опропасти ме ти"- 
ми каза моята любов. 

Целунах скъпото лице, 
очите, пълни със тъгa, 
и казах: "Тия две ръце 
ще ми постилат отсега.” 

Тогаз тя взе една игла 
и дълго ши през тоя ден. 
Сама до хладните стъкла 
тя риза шиеше за мен. 

Години има оттогаз, 
бледнее бялото чело. 
Но все по-скъпа ми е таз, 
която ми постла легло.