Превод от италиански Драгомир Петров

* * *

Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч.
И ненадейно пада вечерта.

ПИСМО ДО МАЙКА МИ

О, скъпа майчице, мъглите слизат,
каналът смътно блъска свойте диги,
дърветата набъбват от вода, играят в сняг;
но скръбен тук на север аз не съм:
не съм и в мир със себе си, но прошка
от никого не чакам, че мнозина
сълзи дължат ми като мъж на мъж.
За тебе знам; не си добре и преживяваш
тъй както всички майки на поети, бедна
и справедливо разделила любовта
между чадата, пръснати далече.
Дойде денят и аз да ти напиша.
„Най-после - ще речеш - две думи от момчето,
избягало среднощ по късо палто
и няколко стихотворения в джобовете. Горкото,
с това добро сърце ще го убият нейде.”
Разбира се, че помня всичко;
и утрото в онази сива сточна гара,
и влаковете с портокали и бадеми
там дето Имера се влива във морето,
сред евкалипти, сол и вик на свраки.
Благодаря ти за насмешката, която сложи
на мойте устни, лека като твойта.
От плач и скръб тя неведнъж спаси ме.
И нищо от това, че днес проронвам
една сълза за теб и покрай тебе
за всички, дето като теб очакват
неназовимото. О, смърт, недей докосва
часовника, във кухнята ни цъкащ.
Над шарения му емайл с цветята
преминаха детинските ми дни:
недей докосва ти на старците сърцето.
Но кротката, свенлива смърт не отговаря.
Прощавай, скъпа моя, майчице безценна.

Салваторе Куазимодо - Нобелова награда за литература"1959 г. 

 

Ина Григорова, сн. Цветелина Ангелова

ПАРФЮМ ЗА ХОРА
 
Борейки се за унисекс рецепция,
не нося сутиен,
косата си държа изкъсо, ноктите – квадратни.
Със силата на своя дух и острите му ръбове
като с боздуган си служа.
Натърквам жертвите със CK “One”
иззад ушите си.
Когато мъжът,
на когото съм хвърлила око,
се забие в тоалетната с някоя Памела,
рева пред огледалото.
То ми изписва с червило:
Не знам, педерас, оправяй се. 

От всичките ми бляскави
самоубийства досега
ти си най-тъпият бръснач,
най-засичащият пистолет,
най-изветрялата свръхдоза,
най-недостатъчно високият етаж.
След тебе оцелявам
и оставам половин човек –
прикована към леглото
на подробностите,
неподвижна от кожата навътре,
сляпа за летящите мъже наоколо,
непромълвяваща и името си даже и т. н.

Влача се на лакти
из пустинята на твоето невръщане:
най-сетне съм змия,
каквато бях,
преди да се сменим
с жената под дървото.

Пламен Дойнов, сн. К. Апостолова
( в редакцията на сп. "Театър")

389 г.пр.Хр., Атина

Пламен Дойнов

Пият мравки от черни бокали,

от очите на важния дядо,

и възбудени щъкат нагоре

към петата на сивото слънце,

те ликуват със мускули алени,

бъбрят нещо със шепот площаден,

с тежестта си красиво се борят,

всяка мравка е сянка на зрънце.

Мили мравки, задръствате пътя,

замръзнете прощално послушни!

Златни бръмбари стилно се смеят

и ги мъчат с изпитани щипки...

Тези мравки пренасят смъртта си

със достойнство на гении, пуши

над кервана възхита елейна,

похотливият Бог ги опипва.

Те ще крачат до тихия пясък -

многоточие черно - клокочат

и щурмуват, и бързат, и куцат...

Ето, идат еднаквите братя!

Но петата на слънцето плясва

и се пръсват пълзящите точки,

и е време за моите звуци

да надмогнат гърма на петата.

 
йордан ефтимов, сн. К. Апостолова
(в редакцията на сп. "Театър")

НОЩ

йордан ефтимов

Нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нищо не става нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нищо не се случва
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ

 

Добромир Тонев   

Добромир Тонев

***

Ако решиш да ме извадиш пак от нищото
чрез нежната алхимия на две тела преплетени -
върни ме, господи, в тринадесетгодишното
изящно тяло, захвърли ме сред конете.

Живота искам да усещам, потните му хълбоци,
а пяната на бърните му да роди богиня;
и щом ме видиш по корем на женствените хълмове,
помагай ми болезненото юношество да премина.

Не ме оставяй дълго под земята,
не ме обезличавай в книги по ботаника;
учи ме да разчитам клиновидното писмо на ятото,
щом лятото затвори и последната си страница.

А най-последният от щъркелите - като на откриване -
с червената си ножица да среже мойта нишка.
И аз да тръгна на поредното си сливане.
Ако решиш да ме извадиш пак от нищото.

  Иван Методиев

БИЛИ ЛИ СМЕ

Иван Методиев

Били ли сме или не сме били?

Какво от нас на този свят остава?

Мъглива утрин. Тъмен дъжд вали

над теб и мен, над тази пръст корава...

Безкрайна пустота след нас остава,

частици нищо, пълни с тишина

край люлката на бога — нани-на...

И сън след сън, животът отминава.

До ужас ме обичай. Днес. И тук.

Вселената чрез тебе ме обича.

Със всеки трепет плах, със всеки звук,

все повече мъглата се сгъстява.

Денят помръква! Въздухът изтича!

Прахът ни този свят осъществява.

  

Борис Христов

СВАТБАТА НА МАМА

Борис Христов

Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я помня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.

Димитър Бояджиев

Все така съм тъжен, Люсиен!

Мисли странни, светли и нелепи

все така ми тегнат нощ и ден.

За света очите ми са слепи.

С буден поглед срещам съзорен

небосвода утром, с болка тъпа.

Колко те обичам, Люсиен!

Колко съм злочест, другарко скъпа!

Вечер сред тревожна тъмнина,

иде някой страшен и огромен,

с дрезгав глас вещай злочестина.

Ужасен го слушам, Люсиен!

Но защо и твоя сладък спомен

като ужас висне върху мен?

 

БЕЗСЪНИЕ

Все тази обичайна среща – аз и аз –

възможност да се видим…

Но пък какво ли можем да си кажем?

ЛИЧНО

Ето ме най-сетне

в краищата си натъпкана.

Чувствам се като предмет

със странна форма…

За какво ли служа? 


Мирослав Йотов

 

Боб Дилън

Боб Дилън

НОБЕЛОВА НАГРАДА ЗА ЛИТЕРАТУРА’2016

за "създаването на нов поетичен език в рамките на великата американска песенна традиция"

Боб Дилън не присъства на връчването

Цялата реч на нобелиста:

Добър вечер на всички. Изказвам най-топли поздрави на членовете на Шведската академия и на всички други високопоставени гости.

Съжалявам, че не мога да бъда с вас лично, но бъдете сигурни, че съм с вас духом и за мен е чест да получа такава престижна награда. Да бъда удостоен с Нобелова награда за литература е нещо, което никога не съм си представял или очаквал. От най-ранна възраст съм бил запознат и съм чел и попивал творбите на тези, които са счетени за достойни за тази чест: Киплинг, Шоу, Томас Ман, Албер Камю, Хемингуей. Тези гиганти на литература, чиито произведения се изучават в училище, намират се в библиотеките в цял свят и за които се говори с благоговение, винаги са правили силно впечатление. Нямам думи за това, че аз се присъединявам сега към имената от такъв списък.

Не знам дали тези мъже и жени са мислели за честта да получат Нобел, но предполагам, че всеки, който пише книга или стихотворение, или пиеса където и да е по света, носи тайно дълбоко в себе си тази мечта. Тя вероятно е заровена толкова надълбоко, че дори те не знаят, че е там. 

Ако някой ми беше казал, че има и най-малката вероятност да спечеля Нобелова награда, щях да си помисля, че шансовете за това са толкова големи, колкото и да съм на Луната. В действителност в годината на раждането ми и в продължение на няколко години след това не е имало някой в света, който е смятан за достатъчно добър, за да спечели тази Нобелова награда. Така че осъзнавам, че съм в много рядко срещана компания, най-меко казано.

Бях на път, когато получих тази изненадваща новина, и ми отне повече от няколко минути, за да я осмисля. Започнах да мисля за Уилям Шекспир, голямата литературна фигура. Предполагам, че той е мислел за себе си като за драматург. Вероятно не е мислел, че пише литература. Неговите думи са били написани за сцената. Били са предназначени за говорене, не за четене. Когато е писал "Хамлет", съм сигурен, че си е мислел за много различни неща: "Кои са правилните актьори за тези роли?", "Каква трябва да е сценографията?", "Наистина ли искам да ситуирам това в Дания?". Неговата творческа визия и амбиции без съмнение са били първите му мисли, но е имал и много по-практични неща, за които е мислел и с които е трябвало да се справи. "Има ли финансиране?", "Има ли достатъчно добри места за моите покровители?", Откъде ще намеря човешки череп?". Бих се обзаложил, че последната му мисъл е била "Това литература ли е?". 

Когато започнах да пиша песни като тийнейджър и дори като започнах да постигам някаква известност за моите способности, стремежи ми за тези песни стигаха само дотам. Мислех си, че те биха могли да бъдат слушани в кафенета или барове, може би по-късно в места като Carnegie Hall, the London Palladium. Ако мечтаех на едро, може би бих си представял да запиша албум и да чуя песните си по радиото. В ума ми това наистина беше най-голямата награда. Да имаш албуми и да чуваш песните си по радиото означава, че те достигат по-голяма аудитория и това може да ти позволи да правиш това, което си тръгнал да правиш.

Е, аз правя това вече доста време. Записах десетки албуми и свирих на хиляди концерти по цял свят. Но песните ми са в центъра на почти всичко, което правя. Изглежда те са намерили място в живота на много хора, през много различни култури и аз съм благодарен за това.

Но трябва да кажа това. Като изпълнител, съм свирил и за 50 000 души, и за 50 души. И мога да ви кажа, че е по-трудно да свириш за 50 души. 50 000 души имат едно лице. Не е така с 50 души. Всеки човек има индивидуалност, отделна идентичност, имат цял свят в себе си. Те могат да възприемат нещата по-ясно. Изпитва се твоята честност и това как тя се свързва с дълбочината на твоя талант.

Имам предвид факта, че Нобеловият комитет е толкова малък.

Но подобно на Шекспир, аз също често съм зает с търсенето на моите творчески занимания и да се занимавам с всички ежедневни аспекти на живота. "Кои са най-добрите музиканти за тази песен?", "В правилното студио ли записвам?", "Тази песен в правилната тоналност ли е?". Някои неща никога не се променят, дори за 400 години. 

Никога не съм отделял времето да се запитам "Моите песни литература ли са?". 

Така че благодаря на Шведската академия за това, че отдели време, за да отговори на този въпрос, и в същото време, че даде толкова прекрасен отговор. 

Най-добри пожелания за всички вас, 

Боб Дилън

                                                   bob-dylan

Джон Ленън

Джон Ленън 


ДА СИ ПРЕДСТАВИШ

Превод от английски Георги Рупчев

Да си представиш рай че няма - 
опитай, лесно е.
Че няма ад под нас,
над нас - единствено небе.
Да си представиш: всички хора
живеят с днешния си ден.

Да си представиш, че държави няма -
не е голям проблем.
Религия че няма,
че не убиваме, не мрем.
Да си представиш: всички хора
живота си живеят в мир.

Да си представиш собственост че няма -
дали ще можеш, брат?
Да си представиш братството човешко
без ненаситност и без глад.
Да си представиш: всички хора
че си споделят този свят.

Казвай ми, че съм мечтател -
ала не съм единствен аз.
Надявам се, светът ще е единен скоро
и ти ще тръгнеш с нас.


    john lennon

                                                                     Георги Рупчев

НАЧАЛО НА МЕМОАРИ

 Георги Рупчев

Седим с Христос във кухнята, 
седим сами 
над празните си чаши и над часовете си, 
а вечерта отвън отчаяно избухна 
без предизвестие.

Отсреща беше зоопаркът, а го нямаше по-късно. 
Навярно тигърът-красавец го погълна, 
тюленът като топка 
завъртя света върху носа си 
и преобърна го напълно.

И времената се отляха, 
цветовете се размиха, 
а ние все така седим и дъвчем механично. 
Отвън и вътре става все по-тихо, 
чешмата само времето отсича.

И после пак, и после пак, 
и пак, и още, 
макар нощта да се издънва вън зловещо... 
Е, безпросветните, снишени нощи 
погаждат ми понякога такива срещи.

И просто нямаме какво един на друг да кажем, 
и просто нямам за какво да се помоля, 
самичък изпълзявах 
по надземните етажи 
и сам се спуснах след това надолу.

Земята си е същата, за никого не стига, 
обърках горната и долната земя тогава, 
сганта ревеше там: „Разпни го!“ 
и ревна след това: 
„Пусни Варава!“

Неверник и обезверен сме тук, 
от някоя земя прогонени 
а тишината между нас трепти, та чак ще звънне. 
А някой ден навярно ще напиша спомени 
как чакали сме със самия Божи син да съмне.