(първата среща е постната във FB на 22. 09. 2016 ( среща с Владимир Сабоурин), втората на 08. 01. 2017 (среща с Владимир Сабоурин), третата на 21. 02. 2017(среща с Владимир Сабоурин и Васил Прасков), четвъртата на 29. 05. 2017( среща с Владимир Сабоурин, Васил Прасков и Ивайло Мерджанов), петата на 12.06. 2017(среща с Владимир Сабоурин)

Кева Апостолова: Достатъчно пригоден ли е българският литературен манталитет (чиято жизнена среда е групата, обществото по интереси, масата в заведението...) за вкарване на нови енергии, и в състояние ли е един персонален жест – какъвто беше твоят през лятото на 2016, да размести подвижни ограждения и да предизвика видими промени?

Владимир Сабоурин: Като получужденец често от само себе си ми се случва да игнорирам аксиомите на бг манталитета, друг път съм принуден да го правя като обмислена защитна реакция. В литературното поле това игнориране е моята програма. От първата си книга смятам себе си за авангардист в традицията на Брехт и Хуго Бал. Авангардът по необходимост предполага радикален игнор на манталитетните дадености. От друга страна, авангардът по дефиниция е колективно начинание. Това е парадоксът на моето участие в събитията от миналото лято насетне: искам да реализирам един авангардистки проект, но жестът е радикално персонален.

К. А.: В своя архив от предишния си живот НСП има пълни „папки” с висока производителност. Пълнежът понякога пораждаше усещане за пакостливо съблазняване на автори, някои случайни, чрез похвали до небесата, с цел трупане на бройки.
Обемът, ритъмът, списъкът, ситото и новите обекти на НСП?

В. С.: За по-малко от година вече като котките имаме повече от един живот. Впечатляващият ни архив ясно демонстрира това. Между първите два броя – първия живот – и следващите има видима с невъоръжено око цезура. Появява се „пълнежът”, резултат от вербовка, преследваща бройката и мечтаеща за Родна реч 2.0. Крайната цел на този пълнеж беше пълненето на клуба при представянето на броя в края на месеца. Съблазняване, да, което напакости както на дебютантите, така и на Манифеста ни. Безразборни похвали, да, поетическа филантропия, която превърна Нова социална поезия в бяло братство на еднакво нищите поетично, синдрома Виридиана. Вчера излязохме в лятна ваканция, за да дръпнем аварийната спирачка на това културноиндустриално влакче. От 1 септември ритъмът и обемът ще отговарят на изходната идея за Нова социална поезия като бавен, мислен за десетилетия напред проект. Ритъмът на 40-те години прекосяване на пустинята на Мирния преход.

К. А.: Катастрофа ли е НСП като светска култура (в нищетата на светската ни култура)?

В. С.: Вчера минахме с жена ми покрай ПТП на кръстовището на детството ми, „Оборище” и „Евлоги Георгиев” (навремето „Клемент Готвалд”). Спомних си за детския възторг, когато чуехме хрясъка на ламарини и стъкла откъм кръстовището. Хуквахме презглава да видим катастрофата! Авангардът винаги пази нещо от този инфантилен възторг от катастрофата, от внезапното и непредвидимо прекъсване на нормалното течение на живота. Нова социална поезия е катастрофа насред Виридианската нищета на културата ни.

К. А.: В рамките на разширените търсения на НСП - архаичен ли изглежда въпросът за езиковия процес у нас, провокиран от ситуацията на близост между разговорния и литературния език? И подвъпрос: знаем, че авангардното най-бързо остарява, но архаика ли е да се очаква от НСП настроения за нови открития?

В. С.: Езиковият процес винаги е индикатор за случващото се в едно общество, не само в литературата. Виж само езиковата хиперинфлация, бомбастиката, обхванала постепенно апаратчиците, организиращи масовките на рецитациите, скандирането на лозунги, фанелките с надписи. В Манифеста няма такова нещо, той е трезв и в крайна сметка дълбоко сдържан, езиково сдържан в радикализма си. Авангардът е перманентна революция с твърд негативен канон на забраненото. Вярвам, че този негативен канон ще ни направи свободни от корумпиращата среда. Има ли такава свобода, естетическите открития са естествено следствие. Но важна е свободата, не откритията заради откритията.

К. А.: За самосъзнанието на НСП след отсичането. Какво иска да даде на българската литература НСП? Ще влезе ли в литературната ни история?

В. С.: Манифестът е отсичане, на него се основава Нова социална поезия. В този смисъл в момента не е налице някакво ново „след”. От самото начало и до самия си край Нова социална поезия е и ще бъде реченото и отсеченото от Манифеста. Искаме да дадем свобода от всепроникващата корупция на Мирния преход. Литературната история се пише от победителите, но Манифестът не гори.

К. А.: След подвижните пясъци НСП излиза във ваканция до есента. Пожелавам слънце и златни пясъци. А как ще се постигне идеалната форма на НСП?

В. С.: Манифестът е скалата, на която стои домът ни. Аварийната спирачка е дръпната. Очаква ни „златото на дните” по едноименното стихотворение на Вирхилио Пиньера, „фалосите яздят огромните кълба месо”. Идеалната форма е животът на чакащия праведно идването на Месията.(fb)