Владимир Сабоурин (вдясно) и Васил Прасков, фотограф Илиян Шехада

на КЕВА АПОСТОЛОВА С ВЛАДИМИР САБОУРИН, КАКТО И С ВАСИЛ ПРАСКОВ

(първата среща е постната във FB на 22. 09.2016, втората на 08.01.2017)

Кева Апостолова: България е несигурна територия, с изплъзващи се от държавните й регистри цели села и квартали, а се оказа място, където се заформя нова книжна култура. Грешка! Задрасквам всичко и поставям правилните думи:  Facebook е клубът, читалището, офисът, холът, площадът, където  вече се материализира и стабилизира един манифест, претърпял първа редакция, втора редакция,  трета редакция. Защо са важни манифестите и ще има ли химн за Facebook?

Владимир Сабоурин: Добрата страна на несигурността е по-високата степен на възможност да се случи нещо непредвидено в протоколите за сигурност, нищо, че сме в челната десетка на държавите с най-много полицаи на глава от населението. Поезията по дифолт трябва да е територия на несигурността, ние просто напомнихме това миналото лято и продължаваме да го напомняме на бенефициентите и любители на мирния преход. Литературните манифести са напомняния, че поезията не е място за рентиерски подсигурени вземания. Точка нула на Манифест на новата социална поезия е химн за ФБ като ключово място на несигурност.

Васил Прасков: В рамките на шегата и не само – Нова социална поезия се нарича така и поради факта, че функционира основно през възможностите на социалните мрежи. За малко повече от няколко месеца активно съществуване започнахме да приобщаваме към каузата и дейността си най-различни хора от най-различни места в България и чужбина. За НСП писането, „социалната поезия“ е честване на колективното случване, на колективното (взаимо)действие. В рамките на същото, понятия като солидарност и консолидиране ми се ще да добият, ако не нов, то поне един по-класически за обема си смисъл. От тази гледна точка манифестите са важни в ролята им на консолидиращ принцип, на някаква най-обща креативна и задаваща смислови, и концептуални хоризонти, парадигма.

Лично аз не съм толкова манифестен/манифестиращ човек, по-скоро за мен определени неща са самоочевидни и на тази база априори като че ли – по-лесно разпространими и общосподелими. Но тъй като групата ни расте, в списанието публикуваме все по-различни и нови за нас автори, е добре манифестната основа да стои като някакъв общ код, като общо начало, от което „продължаваме напред“ и най-вече – надявам се – към самите себе си. Така че, лично за мен, Фейсбук е преди всичко възможността за свързване, за активно общуване, за проиграване на едни по-пълнокръвни „аз-ти-ние“ отношения.

От друга страна, Фейсбук е и бойно поле – там, където реално и ежедневно се сблъскваме с нашите „идейни противници“ – например, лайфстайл и комерсиалните автори с техните спонсорирани публикации, хиляди лайкове под стих, многобройни фенки и т.н. Именно от Фейсбук тръгна това, което Илиян Шехада нарече „емотикон поезия“ – ужасното, дебилно дете на поколението на „Бърза литература“, мутиращият в чалга глас на лайфстайла. Ако не се противопоставим на комерсиалното писане в тази социална мрежа, значи си заравяме главата в пясъка, а вече почти всичко направо апокалиптично е отишло на кино. Кръгът от автори ала Емил Конрад около Августин Господинов опошлиха самото име на поезията в очите на младите хора, промиха им мозъка, че хипстърските им комерсиални чекии са „поезия“, а става дума за кич, който чудесно се олицетворява от участието на въпросните автори в готварското шоу „Черешката на тортата“ заедно с други културни дейци от ранга на Мара Отварачката.

През Фейсбук, Ютюб и интернет лайфстайл авторите от вълната след „Егоист“ и „Бърза литература“ възпитаха масовия вкус на най-младото поколение от свои читатели и подражатели. Сега всеки втори в социалните мрежи си мисли, че като епигонства/графоманства с „подходящ“ псевдоним и си спонсорира за повече лайкове страниците и публикациите вече е „поет“ и дори нещо още по-лошо – „успешен поет“. Това е страшно. НСП се опитва да предложи алтернатива и да каже – това е ужасен кич, това е чалга. Дори един непредубеден млад човек да е разбрал принципа на случването ни във Фейсбук и нашите послания, си е заслужавало да ни има. Това е нашият „апокалиптичен химн“ за Фейсбук на фона на пластмасовия и фалшиво изсвирен от протагонистите на лайфстайл писането погребален марш на победата на комерса и посредствеността. За нас апокалипсисът сочи края, установява смъртта, но и дава отчаяната и абсурдна надежда за възкресение.

К. А.:  НСП обедини  хора с различни образователни системи и стандарти. Превърна се в нещо като родов колектив, в копродукция, в динамична структура  с ежедневен стегнат режим. Впечатлява устойчивия ритъм на много добри публикации. НСП събуди и ресурса на провинцията, разбишка районирането. Създава се впечатление за самоорганизиране, а сте пирамидална структура – вече има наказани отгоре: разприятелствувани, блокирани. Как да разбираме това?

ВЛ. С.: Вече не си спомням кога и кого за последно блокирах, но съвсем наскоро аз бях блокиран вследствие на текст, защитаващ мотото ни „Продължаваме напред”, беше блокирана и жена ми. Описаното от теб попада в обичайната графа виктимизация на палача, крадеца, приватизатора – той е жертвата, разбира се. Същото важи и за добрата организация, която трябва да остане монопол на приватизаторите – самоорганизирането на всеки друг е престъпление, пирамида.

В. ПР.: Нова социална поезия не е общност от светци, не е пенсионерски клуб на праведници. Това е поле на колективната агония. Само осъзнатите грешници разбират, защо светът е отвратителен и непоправим, защо е необходим апокалипсисът. Защото той не означава нищо друго, освен второто идване на Христос, който е дошъл, както знаем при тях, не при праведниците. Ако всички са чисти, праведни и съвършени, при кой ще дойде Той?

Относно блокирането и другите подобни отрицателни феномени на виртуалното общуване всеки наш отделен член поставя собствените си граници на търпимост спрямо околните и решава сам. Лично аз блокирам основно фалшиви профили на хора с фейк самоличности, които обиждат самоцелно НСП и моите литературни приятели. С други думи отказвам да общувам с различни симулиращи субектност форми на виртуален живот. Подобно нещо ми е гнусно и откровено милиционерско. За съжаление Нова социална поезия е регулярно атакувана във Фейсбук от хора, които действат с такива методи, без да застават зад думите си с реалните си лица. Това е страхливо, подло и заслужава единствено презрение. Също така за себе си нямам мнение, че съм отгоре, камо ли някого да „наказвам“. Факт е, че имаше хора, които напуснаха Нова социална поезия по идейни различия с нас и силно се надявам, че се разделихме като приятели, защото строго разделям личните от литературните отношения. В лично качество не съм против никой, нямам врагове и спрямо никого не се чувствам по подобен начин. Мога да имам само „идейни противници“, но в това не виждам нищо скандално. Нелепо е да очакваме всички да са на едно и също мнение, а още по-абсурдно е – ако не са – да се атакуват лично и да се мразят.

В НСП няма пиар за сметка на живите, емоционални човешки реакции. В общи линии – всичко се случва пред очите на всички. Както се пееше в един класически „народен хит“ – „не сме безгрешни, но сме истински“. Проблемът лично за мен не е в идейните сблъсъци и напрежения около Нова социална поезия. Ние сме строго антисистемен играч и е повече от нормално системата да се стреми да ни противодейства по всевъзможен начин, ако иска да продължи да функционира такава, каквато я знаем и каквато ни е втръснала.

За мен проблемът е по-скоро в налагането включително и във Фейсбук на фигурата на автора – ренесансов хуманист, на добрия, талантлив човек, който в свободното си от преекспониране на егото си време, превежда възрастни хора за ръка през улицата или преоткрива детето в себе си. Вече като видя традиционните за социалната мрежа статуси на поети и писатели в стил – аз съм страхотен, добър, талантлив, неразбран, пиша за моята публика, съществувам и творя за нея и прочее траш, просто ми се повръща. Това е моделът на наглото медийно и виртуално пиар поведение на българските автори от последните години, който наложи лайфстайлът в горката ни комплексирана, провинциална литература. Лично за мен е повече от очевидно, че трябва меко казано да си хипер зле, за да пишеш, за това колко си добър и талантлив, и как смисълът на живота ти е връзката с твоята публика. Скандалното е, че въпросната публика е толкова оскотяла, с така тотално промит мозък и загубила безвъзвратно всякакъв критерий за нормалност, че реагира нерядко положително на подобна помия в стил – „ръцете горе“ от сцената на някой концерт на звездите на Пайнер.

К. А.: Има ли върнато лице, тръгнало към НСП, но не стигнало, поради  нискокачествено предлагане?

ВЛ. С.: Разбира се, но не по силата на някакъв елитарен добър вкус. Каквато и селекция да правим, ние вече по дефиниция сме в лошия вкус и държим на тази запазена марка на Нова социална поезия като гарант на перманентния бунт.

В. ПР.: Противно на мнението, че публикуваме едва ли не всичко, сме върнали много хора, защото ако публикуваме предлаганите от тях неща, просто ще им окажем много лоша услуга. Но искам да направя едно съществено уточнение – една от функциите на Нова социална поезия е да се опитва да популяризира поезията и като учи хората, как се пише. Тоест ние не сме от този тип редактори, които казват „не“ и се отнасят обидно спрямо авторите, които са ги потърсили. Напротив – опитваме се да им подадем ръка, да работим с тях по начин, по който самите те развиват писането си и вървят напред по своя път в поезията. Имаме, например, автори, които са ни давали неколкократно неща, ние сме посочвали слабите места в писането им и когато те са удовлетворявали най-накрая нашите изисквания то да отговаря поне на определено ниво – сме ги публикували.

И още нещо – противно на очакванията, че аз едва ли не като заклет литературен анархист пускам в списанието почти всеки, искам да кажа, че съм най-строгият редактор в него и лично съм възпрепятствал достатъчно голям брой публикации, за които съм счел, че е по-добре за самите автори да поработят още върху себе си и своето писане, и като постигнат по-оптимални резултати – да ни потърсят отново. В НСП гледаме най-вече да сме полезни на самите пишещи, ясно е, че щом става дума за литература, за поезия не можем да публикуваме всичко – далеч не сме сайтът „Откровения“, нито виртуални места като „Буквите“, „Хулите“ и прочее читалищни онлайн общности.

К. А.: Трябва ли майките и татковците да знаят, че момичетата и момчетата им имат нещо общо с НСП?

ВЛ. С.: Няма да повярваш, но научаваме, че вече и директори на езикови гимназии знаят за Нова социална поезия и следят изявите ни. Казвам го без ирония, с почуда. Мисля, че родителите на нашите дебютанти могат да са спокойни.

В. ПР.: В Нова социална поезия нямаме малолетни автори или дебили, така че се надявам, че едва ли има особена нужда. Никой от моите колеги не ми се струва с особено бавно развитие или да е до такава степен инфантилен, че да се налага санкциониращата намеса на родителски авторитет по отношение на общението им с НСП. Нова социална поезия до такава степен не е „екстремистка формация“, че наскоро един близък човек ми каза – „Василе, станал си толкова скучен, преди какви неща правеше, сега си в НСП и изобщо не вилнееш, и грам, както преди.“ Не бива Нова социална поезия да се бърка, например, с кръга „Рамбо 13“, към който доскоро принадлежах. Последният наистина бе най-екстремното нещо, което се е случвало досега в родната литературна среда, без да коментирам това добро ли е или лошо. „Рамбо 13“ бе радикална литературна пънк група, която влизаше от скандал в скандал. И то сериозни, с голям публичен и литературен отзвук, не от сегашните – виртуалните и пластмасовите.

Нова социална поезия няма нищо общо с подобна „аура“. Ние градим.  Смятам, че интересът, особено на по-младите автори, към НСП е толкова голям и защото просто у нас в момента няма нормално функциониращи литературни медии. Такива, които да могат бързо и лесно да публикуват техните текстове, да им помогнат да се чувстват част от общност, да комуникират активно с автори като себе си и това да ги поощрява да пишат и се развиват. Смятам, че по оперативност на публикациите си и по бързината на своите жестове, и на обратната връзка със своите автори и читатели понастоящем списание „Нова социална поезия“ няма аналог у нас. Търсят ни дори не защото в кой знае каква изобилна степен възприемат и следват „радикализма на идеите ни“, особено в неговия по-пълен обем, а защото наистина в момента у нас няма дори нормално функциониращи съвсем обикновени литературни медии. В подобна обстановка ние сме принудени съвсем отвъд опитите си за апокалиптично говорене и перманентно антисистемно действие да играем и ролята на „Родна реч“, например. Когато номинират за народен будител Августин Господинов е логично, че упадъкът в литературното поле у нас е просто чудовищен, включително и по отношение на това, че почти никой не се интересува от по-младите и независими автори, освен, разбира се, когато това му е изгодно, за целите на собствения си пиар.

К. А.: Има ли злодеи и злосторници в писателската ни диаспора днес, или това е блик в обектива, поради погрешно застанал оператор, фотограф?

ВЛ. С.: Е, злодеите и злосторниците сме ние, независимо от перспективата, онтологически. Който иска да е добър на наш гръб по света и у нас винаги е добре дошъл. Ние сме правилният обект.

В. ПР.: Строго разделям личните от литературните отношения, никого не съдя или обиждам в лично качество, напротив – винаги се стремя да се поставя на мястото на всеки, да го разбера и оправдая, каквото и да е направил. „Злодеи“ и „злосторници“ в подобен личен план за мен не би могло да има. Това обаче съвсем не означава, че щом аз нямам врагове, не съм враг на мнозина и това е по простата причина, че никога не съм си мълчал, а винаги съм казвал директно и открито, това което мисля, това което не харесвам и т.н. Но за мен подобно нещо е строго в полето на сблъсъка на модели за правенето на нещата, на разбирания, на идеи. В такъв смисъл възприемам и дискурса за „враговете“ в манифеста на Нова социална поезия и в никакъв по-различен или друг.

Скандалното е друго, че много хора се опитаха да демонизират НСП просто защото не сме съгласни с тях, защото сме различни. В „Литературен вестник“ от първа страница ни приписаха „Орфеев комплекс“, Петя Хайнрих ни обяви за крайно леви и крайно десни популисти едновременно и какви ли още не глупости ни се наложи да изслушаме за себе си. Така че по-скоро злодеите и злосторниците в писателската ни диаспора днес сме самите ние. И като знам, за каква помия става дума и как трябва да се държиш, за да си успешен и вървежен в рамките на същата –  в подобна роля се чувствам повече от добре.

К. А.: Засега връзката Сабоурин-Прасков е добре проследима и е в полза на НСП, а това намира пряко отношение в живота й. Как така още не сте се изпокарали?

ВЛ. С.: Въпрос на време е, казват добрите и добродетелните с добър вкус, подценявайки обединените сили на двамата най-зли и злосторни с лош. Всъщност ние изобщо не трябваше да съществуваме, така че времето в случая не играе роля. Направихме нещо невъзможно, което не трябваше да съществува, за всичко последващо сме реалисти.

В. ПР.: Със Сабоурин сме много различни. И това е повече от добре проследимо. Но общото между нас е повече от съществено – независими сме, не ни пука от/за системата и имаме топки да отстояваме позициите си публично. За това сме неудобни и всички чакат да се скараме, с което едва ли не да дойде и краят на Нова социална поезия. Но мисля, че сме достатъчно големи идеалисти това да не се случи. Просто сме много различни от класическия профил на хората от българската литературна среда. И затова не се вписваме в същата и активно търсим промяна.

К. А.: Не ми се ще да открояваме имена на автори на  НСП, защото там всичко все още е с такава динамика и задъханост, че е възможно да нараним някого незаслужено. Важното е, че читателят чете много хубава, идентична поезия! Но понеже става дума за творци, което ще рече за рев на лъвове, няма ли  опасност тази почти приказно добра, домашна  атмосфера в  НСП да гръмне, ако  примерно, учредите награди?

ВЛ. С.: За мен лично НСП поначало е самоубийствен атентат, всеки следващ е неизбежно продължение на учредителния. Не знам обаче дали ще бъде точно под формата на учредяване на литературни награди.

В. ПР.: Най-ценното нещо в Нова социална поезия е, че духът е различен. Всички наши членове, автори и съмишленици са първи сред равни. Има различност, многообразие, въздух и свобода. Никой на никого не целува задника, за да постига първенство или някакъв успех, оттук е и липсата на лицемерие. НСП се случва буквално пред очите на всички и много искам атмосферата на свобода и идеализъм да бъде запазена при нас на всяка цена. С това сме силни в слабостта си, с това „продължаваме напред“. Не с литературна власт, „добър вкус“ и фалшивия блясък на изнасиления лайфстайл пиар. Лично аз не виждам място за конкурси или награди в рамките на идеята за алтернативна литературна сцена у нас, каквато на практика се стреми да представлява Нова социална поезия. Понастоящем всеки от нашите членове се радва на успехите на своите колеги, възприема ги в определена степен и за свои. „Тайната“ на успеха на НСП, на това че не само не се разпадаме, но имаме толкова много нови автори и поддръжници е в това, че сме приятели. Нещо толкова просто, което е обаче така нетипично за българската литературна среда.

К. А.: Как виждате близкото бъдеще на този масов клуб, но все пак клуб?

ВЛ. С.: На премиерата на Брой 3 ще има повече четящи, заповядайте в клуб MAZE на 25 февруари, 19:00.

В. ПР.: Искаме да изградим активно действаща офлайн и онлайн общност за най-общо казано истинска, некомерсиална поезия. В духа на манифеста, в който се говори за реабилитирането, за възкресяването на фигурата на автора. Стремим се да приобщаваме все по-нови и различни хора, особено тези, които още не са опорочени от системата на литературните зависимости в България, в рамките на която не е толкова важно, кой как пише, а кой човек на кого е, кой с кого играе и т.н. Всеки поне малко запознат с реалностите на литературната среда у нас знае за какво говоря.

От друга страна, искаме да популяризираме писането на хората от гетата, от крайните градски квартали, на авторите от по-малките провинциални градове и села у нас. Защото те традиционно са пренебрегвани от лустрото на лайфстайла, от смехотворните претенции за „градска култура“ у нас, от снобизма на сухото академично писане, което им е чуждо и което те не разбират. Да работиш с подобни хора и автори е много по-социално, отколкото да цитираш под път и над път Жижек, Чомски и Алтюсер, независимо дали си от „Протестна мрежа“ или от постноменклатурната хайверена левица у нас. Искаме поезията да се популяризира сред най-онеправданите в социално отношение слоеве, сред най-слабите и беззащитни членове на обществото, да се чуе реално гласът и на „унижените и оскърбените“, а не само този на платените им от фондации и политически интереси защитници, което стои в основата на това, което наричаме български мирен преход. Така че за мен НСП не е бил никога и не може да бъде клуб, предпочитам да говоря за жива, отворена общност, която активно продуцира и публикува текстове, и се опитва да комуникира с все повече и по-различни хора.

К. А.: Защо пишете стихове?

ВЛ. С.: Защото е невъзможно занимание за вярващия с лош вкус.

В. ПР.: Въпросът „защо“ при мен отдавна не стои. Просто с това се занимавам – да пиша и публикувам от 13-14-годишен. Аз може би съм сред малкото български автори, които не вярват в особената мисия на писането, на поезията. За мен, дали ще си поет или, да кажем, стругар е все едно. Не поставям литературата на по-високо стъпало от живота. Тъкмо обратното. За мен неща като религията, любовта, човекът са над всичко! И в този ред на мисли са ми противни всякакви поетични пози за мястото на поета в света, за особената му свръхнадареност или свръхчувствителност, за това, че е нещо повече от останалите хора. Напротив – честно казано в живота си „по-големи боклуци“ от поетите не съм виждал. И това идва тъкмо от чувството им, че са нещо повече от другите, че талантът им да работят с езика е, да кажем, с нещо повече от този на фокусниците в цирка. Това ме отвращава. В подобни моменти се срамувам, че съм поет. И все повече се отдалечавам от поезията. (фб)

21 февруари 2017

 Владимир Сабоурин и Сирма Данова (в средата) на Първото четене на НСП (Нова социална поезия), ноември 2016, фотограф Илиян Шехада