Кева Апостолова

Край нямат сцените извън кадър във филмите за нея на фон Триер и Тарковски. И нямат край картините с телата й, избягали от рамките в световните музеи.

Как люшкаше се

червеното петно отзад

на шарената й поличка

и колко хубаво изрязана бе

кожата арийска

очите й бадемово да гледат

овните как залязват и заспиват

край шията й с шал окървавена

и колко с нищо се обливат

всичките неща от а до я

в поличката й притаени.

Нарисувай й овен, бял като овца,

а преди това пчела.

(Извинете, господине, може ли да ви разходи кучето?

Едно кръгче в софийската градинка „Свети Седмочисленици”.)

Откупено  от ангел

на тебе препродадено

змийчето в слънчевия сплит

кой днес ще купи, колко дава.

На кълбо сама се свива

нощничката й скъсена

и снопче слюнка от луната

мокри я, и мачка, глади,

както гол мъж глади

двучасовите си съпруги.

(Ръкавицата, с която й  подавате верижката на кучето си, е много хубава, господине.)

Толкова без теб й се умира,

че може би дори го е направила.

Какво пък – и умряло се живее.

Ето тя диша, работи, вечеря,

сто мравки на джогинга стъпка,

в сто мъжки ревера загледа се,

шал мъжки дори й хареса,

но теб, теб, теб, теб - yeah!- обича.

(Благодари ви за кучето, господине, охлюв на цигулка е луната,

лека нощ и от мен!)

Из книгата „P.S.” от Кева Апостолова, ИК „Проф. П. Венедиков”, София, 2016 г.