Мирела Иванова

Мирела Иванова

Сам ангелът дойде в живота ми объркан,

застана чист до мен, и по-голям от мъката.

Бе грозно стълбище, но спряхме на върха му.

Избърса от лицето си умората и ме целуна.

Пази ме, Господи, от своите ангели!

Не искам да летя, защото пепелта от мен ще падне,

ще зейнат раните, ще закървят оголени.

Ала потръпна ангелът с криле

и литнахме

надолу.

Летяхме заедно, летяхме дълго,

той бял, а под крилото му аз - въглен.

Летяхме дълго - до катрана само.

Целунах го. Той беше любовта, а друго нямах.

Безшумно вечерта се спусна по крилете му,

тогава аз видях, че мракът свети.

Като дете сърцето ми растеше, като пламък,

от тежестта му сутринта се олюлявах.

"Не се облягай никога на мойто рамо,

защото ще ми пречиш да летя, а трябва

да се завърна, откъдето съм дошъл,

там е прекрасно,

там никой никога не е нещастен,

забравени са греховете, а плачът осъден.

Каквото и да пожелаеш в рая, сбъдва се.

Неземен свян и святост са душите ни

и Господ чува нашите молитви, сити сме.

Там любовта е песен отдалече,

не зная думите й тленни и обречени.

Аз съм жесток, защото съм невинен!"

Бе най-красивият от всички ангели. Отмина.

Сърцето ми се спря, в мен стана страшно тихо

и чух как счупеното ми небе извика.

Не помня как умрях и как нагоре се понесох,

къде и кой праха ми овъглен разнесе.

Навярно онзи ангел, от мъката ми по-голям -

пази го, Господи,

аз друго нямам.