Когато времето наля

водата между континентите,

дойде човекът.

Човекът одра жив кон

и свари кожата му за юзда.

Юздата огнедиша

и разомагьоса света.

Светът е забравимо

изградена дума.

Думата рисковано

коленичи на върховете.

Върховете трудно

надживяват себе си.

Себе си е преувеличение

и полъх от мъртвите.

Мъртвите са депресията

в частната религия.

Религията е майсторски

изработена светлина.

Светлината е най-старият

вид болка.

Болката е етичната

космическа система.

Системата остави млад

демократичния Исус.

Исус смайва

злините в огъня.

Огънят преразказва

бялата, черната и жълтата глина.

Глината има едно щастие

и сто думи за него.

Него обвиняват

за болестите и целувките.

Целувките са смайващи

съвпадения.

Съвпаденията са следващият

дошъл човек.

Човекът е бог в затруднение.

(Коефициентът на човека в зората му е бил по-голям от днешния.)

Откъс „Понеделник” от поетичен цикъл „Евангелие на Кева” из книгата „Не пишете повече, аз написах всичко”на  К. Апостолова, изд. „Проф. П. Венедиков”, София, 2014