Превод от италиански Драгомир Петров

* * *

Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч.
И ненадейно пада вечерта.

ПИСМО ДО МАЙКА МИ

О, скъпа майчице, мъглите слизат,
каналът смътно блъска свойте диги,
дърветата набъбват от вода, играят в сняг;
но скръбен тук на север аз не съм:
не съм и в мир със себе си, но прошка
от никого не чакам, че мнозина
сълзи дължат ми като мъж на мъж.
За тебе знам; не си добре и преживяваш
тъй както всички майки на поети, бедна
и справедливо разделила любовта
между чадата, пръснати далече.
Дойде денят и аз да ти напиша.
„Най-после - ще речеш - две думи от момчето,
избягало среднощ по късо палто
и няколко стихотворения в джобовете. Горкото,
с това добро сърце ще го убият нейде.”
Разбира се, че помня всичко;
и утрото в онази сива сточна гара,
и влаковете с портокали и бадеми
там дето Имера се влива във морето,
сред евкалипти, сол и вик на свраки.
Благодаря ти за насмешката, която сложи
на мойте устни, лека като твойта.
От плач и скръб тя неведнъж спаси ме.
И нищо от това, че днес проронвам
една сълза за теб и покрай тебе
за всички, дето като теб очакват
неназовимото. О, смърт, недей докосва
часовника, във кухнята ни цъкащ.
Над шарения му емайл с цветята
преминаха детинските ми дни:
недей докосва ти на старците сърцето.
Но кротката, свенлива смърт не отговаря.
Прощавай, скъпа моя, майчице безценна.

Салваторе Куазимодо - Нобелова награда за литература"1959 г. 

 

Ина Григорова, сн. Цветелина Ангелова

ПАРФЮМ ЗА ХОРА
 
Борейки се за унисекс рецепция,
не нося сутиен,
косата си държа изкъсо, ноктите – квадратни.
Със силата на своя дух и острите му ръбове
като с боздуган си служа.
Натърквам жертвите със CK “One”
иззад ушите си.
Когато мъжът,
на когото съм хвърлила око,
се забие в тоалетната с някоя Памела,
рева пред огледалото.
То ми изписва с червило:
Не знам, педерас, оправяй се. 

От всичките ми бляскави
самоубийства досега
ти си най-тъпият бръснач,
най-засичащият пистолет,
най-изветрялата свръхдоза,
най-недостатъчно високият етаж.
След тебе оцелявам
и оставам половин човек –
прикована към леглото
на подробностите,
неподвижна от кожата навътре,
сляпа за летящите мъже наоколо,
непромълвяваща и името си даже и т. н.

Влача се на лакти
из пустинята на твоето невръщане:
най-сетне съм змия,
каквато бях,
преди да се сменим
с жената под дървото.

Пламен Дойнов, сн. К. Апостолова
( в редакцията на сп. "Театър")

389 г.пр.Хр., Атина

Пламен Дойнов

Пият мравки от черни бокали,

от очите на важния дядо,

и възбудени щъкат нагоре

към петата на сивото слънце,

те ликуват със мускули алени,

бъбрят нещо със шепот площаден,

с тежестта си красиво се борят,

всяка мравка е сянка на зрънце.

Мили мравки, задръствате пътя,

замръзнете прощално послушни!

Златни бръмбари стилно се смеят

и ги мъчат с изпитани щипки...

Тези мравки пренасят смъртта си

със достойнство на гении, пуши

над кервана възхита елейна,

похотливият Бог ги опипва.

Те ще крачат до тихия пясък -

многоточие черно - клокочат

и щурмуват, и бързат, и куцат...

Ето, идат еднаквите братя!

Но петата на слънцето плясва

и се пръсват пълзящите точки,

и е време за моите звуци

да надмогнат гърма на петата.

 
йордан ефтимов, сн. К. Апостолова
(в редакцията на сп. "Театър")

НОЩ

йордан ефтимов

Нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нищо не става нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нищо не се случва
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ

 

Добромир Тонев   

Добромир Тонев

***

Ако решиш да ме извадиш пак от нищото
чрез нежната алхимия на две тела преплетени -
върни ме, господи, в тринадесетгодишното
изящно тяло, захвърли ме сред конете.

Живота искам да усещам, потните му хълбоци,
а пяната на бърните му да роди богиня;
и щом ме видиш по корем на женствените хълмове,
помагай ми болезненото юношество да премина.

Не ме оставяй дълго под земята,
не ме обезличавай в книги по ботаника;
учи ме да разчитам клиновидното писмо на ятото,
щом лятото затвори и последната си страница.

А най-последният от щъркелите - като на откриване -
с червената си ножица да среже мойта нишка.
И аз да тръгна на поредното си сливане.
Ако решиш да ме извадиш пак от нищото.

  Иван Методиев

БИЛИ ЛИ СМЕ

Иван Методиев

Били ли сме или не сме били?

Какво от нас на този свят остава?

Мъглива утрин. Тъмен дъжд вали

над теб и мен, над тази пръст корава...

Безкрайна пустота след нас остава,

частици нищо, пълни с тишина

край люлката на бога — нани-на...

И сън след сън, животът отминава.

До ужас ме обичай. Днес. И тук.

Вселената чрез тебе ме обича.

Със всеки трепет плах, със всеки звук,

все повече мъглата се сгъстява.

Денят помръква! Въздухът изтича!

Прахът ни този свят осъществява.

  

Борис Христов

СВАТБАТА НА МАМА

Борис Христов

Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я помня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.

Димитър Бояджиев

Все така съм тъжен, Люсиен!

Мисли странни, светли и нелепи

все така ми тегнат нощ и ден.

За света очите ми са слепи.

С буден поглед срещам съзорен

небосвода утром, с болка тъпа.

Колко те обичам, Люсиен!

Колко съм злочест, другарко скъпа!

Вечер сред тревожна тъмнина,

иде някой страшен и огромен,

с дрезгав глас вещай злочестина.

Ужасен го слушам, Люсиен!

Но защо и твоя сладък спомен

като ужас висне върху мен?

 

БЕЗСЪНИЕ

Все тази обичайна среща – аз и аз –

възможност да се видим…

Но пък какво ли можем да си кажем?

ЛИЧНО

Ето ме най-сетне

в краищата си натъпкана.

Чувствам се като предмет

със странна форма…

За какво ли служа? 


Мирослав Йотов