Биньо Иванов

ТОГАВА

Тогава ще си сложа шапката,
ще се сбогувам - сбогом с котката -
и ще излезна да те търся.
Пътя бил посипан с тръни -
и ще се върна за обувките,
ще хвърля на леглото шапката,
ще се сбогувам - сбогом с котката.
Отново ще си сложа шапката,
ще се сбогувам - сбогом с котката.

Цялото небе до тебе 
било разхвърляно на облаци - 
и ще се върна за палтото, 
ще се ръкувам - здрасти с котката.
Думите ще съм забравил, 
които трябва да ти кажа, 
а те не чакат зад вратата, 
не ги протяга окачалката. 
Тогава ще си махна шапката 
и
котката 
ще
сложа 
в 
нея.

ДО ДРУГАТА ТРЕВА

До другата трева на мартеница ахнала 
довиждане и всичко хубаво на всичко. 
Дошъл е вятъра до края на гората, 
разплетени са шепа паяци жестоки, 
развързани са девет клони удушвачи, 
а другите остават, защото няма време, 
до другата трева довиждане и всичко.

До сто години дишах, до сто и петдесет, 
но леко съм тъгувал, почти не съм горял, 
и лакът съм порасъл, и педя път съм имал, 
и колко съм бил верен, неверен и еднакъв? 
Остава много нещо, защото няма време, 
до другата трева довиждане и всичко.

Средречна песъчинка, светило на небето, 
нахапана малина, ужилена забрадка, 
начукан боб разсеян и лодка за морето, 
и радио в ухото на тъжния съсед, 
до другата трева довиждане и всичко.

(Ти падаш върху мене, черго, изтъкана
от януарски облак и вятър, свирил в лед 
и всичко пак си идва, но ме заобикаля)

до другата трева, 
до другата трева.

                     

Васил Прасков

НЕДЕЛЯ

стаята плува в слънце и думи

в леките облаци на тялото ти

аз съм всички мъртви

***

плувам в устните ти

снежни като тебешир

лятото убива с поглед

КЪРВЯТ СТЪПАЛАТА ТИ КАТО ЗИМНИ ОБЛАЦИ

разлиствам ловката ти слабост

изгряват тихите ти глезени

и кървав залез в сърцето

КОГАТО МИ ТРЯБВАШ СЕ РАЖДАШ

на другия ден

прерязваш вените на небето

белите пясъци на зимата

дишат под кървави облаци

***

пиша рядко

нямам сили да хвана рак

приятелите ми ме хвърлят под влакове

днес се навършват

15 минути от смъртта ми

НЯМО КИНО

в твоя цвят

и на кожата също

сърцето ми мастурбира

внимавам да не те опръскам

с кръвта си

***

без теб

сърцето ми е

мъртва маймуна

в слънчев зоопарк

ЗЛАТНИЯТ ВЕК

каза ми че ставам

само за две неща –

писане и секс

а аз те обичах

но ти ме обичаше повече

 

                                                Недялко Славов

     САМОЛЕТ                                

На К.Карамфилов

Недялко Славов

Ти искаш да изпиеш тоя свят

на жадни великански глътки

да бъдеш Хектор

да спасяваш всички Трои

да вдигаш всички Мъртви като свои

Пред нас е Зевсовият град

погълнал седемте деца тепета

и сред декорите на паметта

се мяркат бившите момчета

– Такъв актьор Но как Нима

Да срича сутрешни реклами

– Получи мат от млада дама

– Тъй къдрокос  С гръмовен глас

Та той бе сочен от небето

– Уби го влакът на битието

О смърт на ежедневни дози

Не гледат те от некролозите –

монтьорът с пръсти на Шопен

и местните поети с мъртви музи

Рефренът им с трагично постоянство 

“ О, да – ще гаснем тук докрая

   о, да – мушкато сме в саксиите

   о, да –по стълбите към Рая. “

Така е тук

Градът заключи свойте луди

изгони всичките мечтатели

и продавачи на балони

и  въздухоплаватели

И – не – не викай

Няма будни

В телата вече няма скок

И днеска властва поглед друг

Върти се тоя поглед в кръг

и в него няма Бог

Но да вървим след нашата Ариадна

защото знаеш как започна –

по обед слънцето припадна

по здрач пресичахме градината

На писоара бе изписано

“ Смърт на пешеходната ни формула”

Допълних “Смърт на гравитацията”

Ти нарисува профила на танца

аз пък римувах две акации

разминахме се със дузина данъчни

две кучета и седем котки

банкер със плюшена походка

 n бройка тайни полицаи

войниче в гарнизонен отпуск

жонгльор със думи

и накрая

те всички в края на градинката

настигнаха и сянката й

и блондинката

А ние с тебе продължихме

и  стигнахме порутен дом

Живееше там старец-гном

с пет вятъра и шест клошара

Ала не беше дом и ти го знаеше

и пътьом в утринния зрак

с два щриха го превърна пак

в храст със врабци през януари.

 

О тоя свят е сън в съня

Сбор от премигнати реалности

Издава тайната си при ръкуване

И всеки път е пророкуване

И все започва  отначало

с очи на Ангел

с ново тяло

Белослава Димитрова
Писано от Саша Грей 2

Белослава Димитрова

Аз съм олимпиец в любовта
еби умри еби умри обичай
нулева секреция аборт
биопсията извършена успешно
много мъртви около мен около нея
чудя се защо аз съм още тук
„Хайде сега да станеш
да си вземеш нещата
и да си тръгнеш”

                     Белослава Димитрова, сн. К. Апостолова, 2016

 
Александър Геров


ПОЕТ

Александър Геров

Каква внезапна самота,
напомняща за времето далечно.
О, тя ще се разкрие пред света,
когато всичко стане вечно.

И моят образ там ще се яви,
дал разрез на епохите големи.
Във него всичко ще се появи,
решило всякакви проблеми.

Мен никога не ще ме оценят,
тъй както сам не мога туй да сторя.
Живял е в мен щастлив светът,
за миг намерил своята опора.

  Силвия Чолева

Силвия Чолева

...
има болки
които не си отиват
упорито стоят
забити някъде в тила
смъдящи болки
не се придвижват
нито напред нито назад
не помръдват
разрастват се с времето
сякаш са част от тялото
не може да се отреже
не може да се изолира
напомня за себе си постоянно
като нещо което си взел
а не можеш да върнеш.

Из книгата на С. Чолева "От небето до земята"

 Woman with a Tulip (1945) by Lucian Freud

 

(на Деница Стефанова)

Тома Марков

не обичам да помня
да е валял дъжд
докато спя винаги
хубавите неща
ми се случват рядко

най-често съм
на някакъв таван около
националния дворец
на културата в банята
хубаво е и на
вратата се почуква
и си мисля че си ти
и казвам влез
и вратата се отваря и
в банята вместо теб
влиза националния
дворец на културата
ами да неприятно е
помисли съгласи се
и се постави на мое
място или дори
на твое докато сънуваш
как аз изчезвам
в едно море докато ти
без да плачеш
една след друга поглъщаш
костилки от праскови


                  Тома Марков, сн. К. Апостолова, 2014 г.

Христо Фотев

На М.К.

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави

Не се измъчвай повече - обичай ме!

Не се щади - обичай ме!

Обичай ме

със истинската сила на ръцете си,

нозете си, очите си - със цялото

изящество на техните движения.

Повярвай ми завинаги - и никога

ти няма да си глупава - обичай ме!

И да си зла - обичай ме!

Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,

особено по стълбите си хубава.

Със дрехи и без дрехи, непрекъснато

си хубава... Най-хубава си в стаята.

Във тъмното, когато си със гребена.

И гребенът потъва във косите ти.

Косите ти са пълни с електричество -

докосна ли ги, ще засветя в тъмното.

Наистина си хубава - повярвай ми.

И се старай до края да си хубава.

Не толкова за мене, а за себе си,

дърветата, прозорците и хората.

Не разрушавай бързо красотата си

с ревниви подозрения - прощавай ми

внезапните пропадания някъде -

не прекалявай, моля те, с цигарите.

Не ме изгубвай никога - откривай ме,

изпълвай ме с детинско изумление.

Отново да се уверя в ръцете ти,

в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!

Как искам да те задържа завинаги.

Да те обичам винаги -

завинаги.

И колко ми е невъзможно... Колко си

ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,

че искаш да ме задържиш завинаги,

да ме обичаш винаги,

завинаги.

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!

Господи,

колко си истинска.

Чакам деня както безсънието
Чака съня невъзможен приятел
В предутринната дрезгавина гневът
Гнети ме нощ чудеща се над пътен възел

Някога стъпвах по края на тъмни треви и слушах
Кадифено глухия глас на чухала
Той не подвеждаше никога както птиците
На сутринта които с почти пресилена деловитост

Идат да изпълват деня да пият мъглата
На сърцето да дават съвети
Аз спях но сърцето ми беше будно коравосърдечно
Завлича ме нощта с мощта си

Май и аз бях такъв сред минзухари и мащерка
Току-що окосено сено пълно с грамадни
Скакалци и под студа на звездите перихелия изучавах
Назовимото само съзвездията тръни нещастното съзнание

Един ден дивото тъжно поле на предградията
Осъмна разомагьосано от полубога работник на Зевс
Прямодушния мъж на тежкия труд сега сам тихо седя в сивотата
На този час на отчуждение и от час на час образи

От свежа пръст и перести облаци на Ероса извайва
Умът ми защото между мен и него просмука се отрова
И вслушвам се в далекото дали пък не
Един спасител иде и другар за мен

Тогава чувам често свещения тътен на тежкия трафик
На пладне от пътния възел щом приижда най-познатият
Когато от него домът се потриса и прахът на земята вдигнат
Пресява се като над пустинен остров и мъчението става на ехо

Избавителя чувам тогава в нощта аз чувам
Го да сее смърт освободителя и долу обрасла
С бурени буйни като във видения
На пророците съглеждам земята един огромен лумнал огън

Но дните се менят щом човек и звяр
Да изтичат ги гледат благи и зли болка е
Щом обликът ти е двояк и
Никой не различава доброто та да бъде искрен и безупречен

Ден Ден Отново както трябва си поемат дъх и пият
Върби над моите потоци светлина край течащи води
И под краката прави бродове и в облик на владетел
С варварски инсигнии и на работник при самото себе си

Заело мястото блуждаещо светило на деня явяваш се
И ти земя умиротворена люлка и ти
Дом на отците ни които неградски са
Отишли в глутницата дива на облаци разтапящи се

Вземи си кончето момиче и облечи се
За излизане Предсказаното не лекува то избавя
И няма разкъсване напразно не чакаме
Да се яви завръщането на Херакъл

Той пак е пролетариатът
Обезсмъртяващ се с труда си
Той носи разрешението на боговете
Да умра разменяйки безсмъртието

За освобождението на Прометей.

Владимир Сабоурин, сн. К. Апостолова, 2016 г.