Калина Ковачева


БОЛКАТА

Калина Ковачева

Няма песен. Само бяла мъгла
над реката от снощи се стеле.
Ти защо си дошла, защо си дошла?
Спомних си – днес е неделя!
Идваш винаги в празник при мен.
Чукаш така – съвсем непоканена.
Е, какво пък! Гостоприемно
ще сложа чай във голямата кана.
Сядай, щом вече си тука! Ела.
Не до мен! Срещу мене! В очите!
Бяла, сякаш замръзнала бяла мъгла.
Питай!

***
Той нарочно ме срещна тогава,
за да знам, че за мен е единствен.
Той нарочно сияйно ме гледа –
да ослепея за всичко.
После
той нарочно не каза дума
да пресъхвам от жажда по нея.
Той нарочно прегърна друга
да остана съвсем без надежда.
Някой ден ще умре нарочно,
за да видя – светът няма смисъл
без него.
Той нарочно живя,
нарочно.

 
Иван Радоев

На   Александър Геров,  както му обещах

Иван Радоев

  
Здравей, бъдеще - не ме засягаш! 
Обличам си моето време за път. 
Откъсвам си моята смърт от моята книга - 
пролет е. Сватба е.

И в колоните се озелени една птица, 
и се отскубна, и се блъсна в небето, 
и по хоризонта потекоха гори.

Кой ме посрещна? Кой ме изпрати? 
О, това бе зеленото обещание! Бог

го направи от трева - сбогом! 
  

                                                                           Едвин Сугарев

По-близо до смъртта

Едвин Сугарев

От една илюзия в друга илюзия -
както капката роса се стича от листо в листо,
но най-накрая пада на земята.

Та тъй и ти. Сред залисии и надежди,
сред усилия и бездействия -
все в нови пътища, с нови идеи,
винаги уж отначало,
а всъщност само по-далече от небето,
по-близо до пръстта.

 
Екатерина Йосифова

Екатерина Йосифова

Като циганка скитам

по мъгливи баири.

Пощади ме, не питай

ново лято ли диря.

"Пяло, пяло щурчето,

зимнина не събирало

и замръзнало клето

без храна и квартира."

Мъдростта е призната

в тази весела басня

и я учат децата

още в детските ясли.

Мокър вятър завива

мокра гола земя.

Есента е сълзлива

като стара мома.

Камионните дири

дърпат, дърпат полето:

не заспивай, не спирай,

все пак - пяло щурчето.

 
Иван Пейчев

НАПЪТСТВИЕ

Иван Пейчев

Когато ти решиш да си заминеш, 
недей си взема сбогом нито с мен, 
нито с морето. . . 
Иди си, без да се сбогуваш. 
Отплувай до съседното пристанище - 
до другото пристанище отплувай незабавно. 
Там ще намериш пак и чайките, и ветровете, 
и лодките със гърбове катранени. 
Ще отпочиват пясъците кротко 
и всички улици ще водят към морето. . . 
Иди си, без да се сбогуваш. 
По кея, опустял внезапно, 
по облака, над залива застинал, 
по дюните, внезапно занемели, 
ще разбера, че вече си заминала. 
Тъй сребърните малки риби идват 
и недокоснали брега, 
се стрелват пак 
навътре във морето. 
Аз дълго ще почуквам със лулата си 
по камъка, горещ от светлина, 
и ще си тръгна, без да я запаля, 
оставил купчинка студена пепел 
по камъка от светлината топъл. 
Вълните ще шумят със белите си гребени 
и този шум, дълбок 
и тъмносин като морето, 
ще спре до тебе, 
тъмносин като морето там, 
във другото пристанище. 
Но ако сушата не ти предложи нищо ново, 
ако в сърцето ти нахлуе властният й повик - 
веднага си тръгни. 
Ще те разтваря бално хоризонта, 
брегът ще губи свойте очертания. 
Морето има хиляди пристанища: 
отплувай, без да се сбогуваш 
с нито едно от тях. 
Додето някой ден ще чуя смях, 
ще чуя стъпки - бързи и отчетливи - 
по стълбите на дървената къща 
и върху устните си ще усетя устни 
с дъх на море и нар. 
И със затворени очи ще знам, че ти се връщаш. 
Защото всичко край морето е море. 
То идва, за да си отиде - 
отива си, за да се върне пак.

Затуй недей си взема сбогом ни със мен, 
ни със морето. 
Иди си, без да се сбогуваш.

 Биньо Иванов

ТОГАВА

Тогава ще си сложа шапката,
ще се сбогувам - сбогом с котката -
и ще излезна да те търся.
Пътя бил посипан с тръни -
и ще се върна за обувките,
ще хвърля на леглото шапката,
ще се сбогувам - сбогом с котката.
Отново ще си сложа шапката,
ще се сбогувам - сбогом с котката.

Цялото небе до тебе 
било разхвърляно на облаци - 
и ще се върна за палтото, 
ще се ръкувам - здрасти с котката.
Думите ще съм забравил, 
които трябва да ти кажа, 
а те не чакат зад вратата, 
не ги протяга окачалката. 
Тогава ще си махна шапката 
и
котката 
ще
сложа 
в 
нея.

ДО ДРУГАТА ТРЕВА

До другата трева на мартеница ахнала 
довиждане и всичко хубаво на всичко. 
Дошъл е вятъра до края на гората, 
разплетени са шепа паяци жестоки, 
развързани са девет клони удушвачи, 
а другите остават, защото няма време, 
до другата трева довиждане и всичко.

До сто години дишах, до сто и петдесет, 
но леко съм тъгувал, почти не съм горял, 
и лакът съм порасъл, и педя път съм имал, 
и колко съм бил верен, неверен и еднакъв? 
Остава много нещо, защото няма време, 
до другата трева довиждане и всичко.

Средречна песъчинка, светило на небето, 
нахапана малина, ужилена забрадка, 
начукан боб разсеян и лодка за морето, 
и радио в ухото на тъжния съсед, 
до другата трева довиждане и всичко.

(Ти падаш върху мене, черго, изтъкана
от януарски облак и вятър, свирил в лед 
и всичко пак си идва, но ме заобикаля)

до другата трева, 
до другата трева.

                     

Васил Прасков

НЕДЕЛЯ

стаята плува в слънце и думи

в леките облаци на тялото ти

аз съм всички мъртви

***

плувам в устните ти

снежни като тебешир

лятото убива с поглед

КЪРВЯТ СТЪПАЛАТА ТИ КАТО ЗИМНИ ОБЛАЦИ

разлиствам ловката ти слабост

изгряват тихите ти глезени

и кървав залез в сърцето

КОГАТО МИ ТРЯБВАШ СЕ РАЖДАШ

на другия ден

прерязваш вените на небето

белите пясъци на зимата

дишат под кървави облаци

***

пиша рядко

нямам сили да хвана рак

приятелите ми ме хвърлят под влакове

днес се навършват

15 минути от смъртта ми

НЯМО КИНО

в твоя цвят

и на кожата също

сърцето ми мастурбира

внимавам да не те опръскам

с кръвта си

***

без теб

сърцето ми е

мъртва маймуна

в слънчев зоопарк

ЗЛАТНИЯТ ВЕК

каза ми че ставам

само за две неща –

писане и секс

а аз те обичах

но ти ме обичаше повече

 

                                                Недялко Славов

     САМОЛЕТ                                

На К.Карамфилов

Недялко Славов

Ти искаш да изпиеш тоя свят

на жадни великански глътки

да бъдеш Хектор

да спасяваш всички Трои

да вдигаш всички Мъртви като свои

Пред нас е Зевсовият град

погълнал седемте деца тепета

и сред декорите на паметта

се мяркат бившите момчета

– Такъв актьор Но как Нима

Да срича сутрешни реклами

– Получи мат от млада дама

– Тъй къдрокос  С гръмовен глас

Та той бе сочен от небето

– Уби го влакът на битието

О смърт на ежедневни дози

Не гледат те от некролозите –

монтьорът с пръсти на Шопен

и местните поети с мъртви музи

Рефренът им с трагично постоянство 

“ О, да – ще гаснем тук докрая

   о, да – мушкато сме в саксиите

   о, да –по стълбите към Рая. “

Така е тук

Градът заключи свойте луди

изгони всичките мечтатели

и продавачи на балони

и  въздухоплаватели

И – не – не викай

Няма будни

В телата вече няма скок

И днеска властва поглед друг

Върти се тоя поглед в кръг

и в него няма Бог

Но да вървим след нашата Ариадна

защото знаеш как започна –

по обед слънцето припадна

по здрач пресичахме градината

На писоара бе изписано

“ Смърт на пешеходната ни формула”

Допълних “Смърт на гравитацията”

Ти нарисува профила на танца

аз пък римувах две акации

разминахме се със дузина данъчни

две кучета и седем котки

банкер със плюшена походка

 n бройка тайни полицаи

войниче в гарнизонен отпуск

жонгльор със думи

и накрая

те всички в края на градинката

настигнаха и сянката й

и блондинката

А ние с тебе продължихме

и  стигнахме порутен дом

Живееше там старец-гном

с пет вятъра и шест клошара

Ала не беше дом и ти го знаеше

и пътьом в утринния зрак

с два щриха го превърна пак

в храст със врабци през януари.

 

О тоя свят е сън в съня

Сбор от премигнати реалности

Издава тайната си при ръкуване

И всеки път е пророкуване

И все започва  отначало

с очи на Ангел

с ново тяло

Белослава Димитрова
Писано от Саша Грей 2

Белослава Димитрова

Аз съм олимпиец в любовта
еби умри еби умри обичай
нулева секреция аборт
биопсията извършена успешно
много мъртви около мен около нея
чудя се защо аз съм още тук
„Хайде сега да станеш
да си вземеш нещата
и да си тръгнеш”

                     Белослава Димитрова, сн. К. Апостолова, 2016

 
Александър Геров


ПОЕТ

Александър Геров

Каква внезапна самота,
напомняща за времето далечно.
О, тя ще се разкрие пред света,
когато всичко стане вечно.

И моят образ там ще се яви,
дал разрез на епохите големи.
Във него всичко ще се появи,
решило всякакви проблеми.

Мен никога не ще ме оценят,
тъй както сам не мога туй да сторя.
Живял е в мен щастлив светът,
за миг намерил своята опора.

  Силвия Чолева

Силвия Чолева

...
има болки
които не си отиват
упорито стоят
забити някъде в тила
смъдящи болки
не се придвижват
нито напред нито назад
не помръдват
разрастват се с времето
сякаш са част от тялото
не може да се отреже
не може да се изолира
напомня за себе си постоянно
като нещо което си взел
а не можеш да върнеш.

Из книгата на С. Чолева "От небето до земята"

 Woman with a Tulip (1945) by Lucian Freud

 

(на Деница Стефанова)

Тома Марков

не обичам да помня
да е валял дъжд
докато спя винаги
хубавите неща
ми се случват рядко

най-често съм
на някакъв таван около
националния дворец
на културата в банята
хубаво е и на
вратата се почуква
и си мисля че си ти
и казвам влез
и вратата се отваря и
в банята вместо теб
влиза националния
дворец на културата
ами да неприятно е
помисли съгласи се
и се постави на мое
място или дори
на твое докато сънуваш
как аз изчезвам
в едно море докато ти
без да плачеш
една след друга поглъщаш
костилки от праскови


                  Тома Марков, сн. К. Апостолова, 2014 г.