Тед Хюз

Тед Хюз

СЪН ЗА КОНЕ

Превод Владимир Трендафилов

Коняри сме родом, и днес спим на слама, в конюшни, 
и всичките наши богатства са косми и тор от коне. 
Мълчим или само за конски болежки си шушнем.

Край вратите на замъка, глътнат от нощната хала, 
прогърмяха копита, копита, копита на буйни коне. 
Конете ни сринаха своите ясли. Очите им святкаха в бяло.

Със сламки в косите и с мишки в джобове изскочихме вън 
сред мрак, избуял в океанска вълна от коне 
и в трус от копита. А всяко лице, упоено от сън,

се превърна във валчеста маска под жълтия лъч на фенера - 
глави без тела или само с тела на коне, 
които процвилваха, хапеха, къртеха земната сфера.

Тъй бял бе огромният замък, луната - тъй кръгла, 
а всичко останало - водовъртеж от коне 
до ръба на очите ни, жадни гърма да погълнат.

Край фенера се свихме, телата ни пиеха тътена 
и ни жегна мечта да загинем под тия коне, 
от които земята в копита и гриви се беше разпъпила.

Пияни от грохот, навярно сме паднали в плен 
на съня, оглушени, обвити в мъгла от коне. 
Свестихме се схванати: вън бе настъпил просторният ден.

Оттатък вратите пустинната шир се развърна 
в скорпиони и камъни. Нашите верни коне 
лежаха отпуснато в яслите, потни, посърнали.

О, нека накръст ни разкъсат горките коне, 
ако Страшният съд е разлом от пламтящи коне, 
ако цялата Вечност е кръгов галоп на коне.

Ted Hughes

Езра Паунд  


Езра Паунд

ТЕМПЕРАМЕНТИ

Превод от английски Николай Кънчев

Девет изневери, 12 връзки, 64 блудства и някакво си изнасилване изглежда
спят в душата на приятеля ни деликатен Флориалис, толкова спокоен и привидно сдържан, че минава
за наивно хладнокръвен и не сексуален.
Баститид, напротив, пише и говори само как се правело любов,
баща е на близнаци,
но постигнатото струва доста скъпо;
четири пъти бил е рогоносец.

 
Николай Кънчев
Николай Кънчев

ИЗХОДЪТ Е В СЛЕДВАЩИЯ ИЗХОД

Кой е влязъл в пещерата, без да може
да излезе нощем без крила на прилеп?

Може би е вече време да се види
ще излезе ли насън или наяве.

Плодовете на фиданките узряват
и годината изглежда пълнолетна.

И прозират през бельото на гората
призрачни гърди напъпили от дренки.

Ако фотографът е видял съня си
без да го заснеме, ще го нарисува... 

  Жак Превер
Жак Превер

Paris at night

Превод Веселин Ханчев

Три клечки кибрит – една подир друга запалени 
в мрака. 
Едната – за да погледна цяло лицето ти.
Втората – за да погледна очите ти.
Третата – за да погледна устата ти.
Пълен мрак след това – за да си спомня всичко,
когато до мен те притискам.

Сутринна закуска

Превод Веселин Ханчев

Той сипа кафе
в своята чаша.
После сипа в кафето си мляко,
после — захар
в своето мляко с кафе.
С малка лъжичка
разбърка
и бавно изпи
своето мляко с кафе.
Остави си чашата,
без да погледне към мен,
запали цигара,
направи от пушека
кръгчета,
след това пепелта
в пепелника изтърси,
без да продума,
без да погледне към мен.
Стана,
сложи си шапката,
мушамата облече,
защото валеше,
и излезе
в дъжда,
без да продума,
без да погледне към мен.
Аз хванах главата си
и мълком заплаках.

Известието

Превод Валери Петров

Вратата, която някой е отворил, 
вратата, която някой е затворил, 
столът, на който някой е седнал, 
котката, която някой е погалил, 
крушата, която някой е захапал, 
писмото, което някой е прочел, 
столът който някой е съборил, 
вратата, която някой е отворил, 
пътят, по който някой е тичал, 
гората, която някой е стигнал, 
реката, в която някой е скочил, 
моргата, в която някой лежи.

 Jacques Prйvert 

 

Робърт Бърнс

Превод Владимир Свинтила

В цъфналата ръж

Идейки си запъхтяна 
вечерта веднъж, 
Джени вир-водица стана 
в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, 
Джени пламва изведнъж. 
Бърза, мокра до колени, 
в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой 
в цъфналата ръж 
и целуне този някой 
някого веднъж,

то нима ще знае всякой 
де, кога веднъж 
някога целувал някой 
в цъфналата ръж? 

Девойката, която ми постла легло 

По пътя ме настигна мрак, 
планински вятър, силен мраз. 
Замрежи всичко ситен сняг 
и без подслон останах аз. 

За щастие във моя смут 
една девойка ме видя 
и мило в своя дом приют 
за през ноща ми даде тя. 

Дълбоко й благодарих, 
учтиво преклоних чело- 
учтиво и се поклоних 
с молба да ми даде легло. 

Тя с тънко ленено платно 
легло във къта ми постла, 
наля ми в каната вино 
и “лека нощ” ми пожела. 

Когато до самия праг 
със свещ в ръката тя дойде, 
девойката замолих пак 
възглавница да ми даде. 

С възглавницата във ръка 
се върна тя при мен за вчас. 
Със таз възглавница - така 
я взех в прегръдките си аз. 

Тя трепна в моите ръце 
и каза, като в мен се сви: 
“О, ако има в теб сърце, 
моминството ми остави.” 

Тя бе с коси от мек атлаз 
и бяло като крин чело. 
С ухайни устни беше таз, 
която ми постла легло. 

Бе хладен нежният й крак 
и кръгла малката й гръд: 
две малки, бели преспи сняг, 
навяни в тоя таен кът. 

Целувах милото лице, 
косите й от мек атлаз. 
И тъй, с момичето в ръце, 
във сън дълбок потънах аз. 

И пред разсъмване почти, 
за път когато бях готов: 
“О, ти, опропасти ме ти"- 
ми каза моята любов. 

Целунах скъпото лице, 
очите, пълни със тъгa, 
и казах: "Тия две ръце 
ще ми постилат отсега.” 

Тогаз тя взе една игла 
и дълго ши през тоя ден. 
Сама до хладните стъкла 
тя риза шиеше за мен. 

Години има оттогаз, 
бледнее бялото чело. 
Но все по-скъпа ми е таз, 
която ми постла легло. 

Пиер Паоло Пазолини

Пиер Паоло Пазолини

Дъжд по границите

Момче, небето плаче

върху огнището на твоя роден край,

върху лицето ти от мед и рози

се ражда месецът дъждовен.

И слънцето, от пушеците черно,

гори те под черничевите клони,

изгаря те по границите,

дордето мъртвите възпяваш.

Небето смее се, момче,

върху чардаците на твоя роден край;

върху лицето ти от кръв и жлъчка

умира месецът изцибрен.

Превод от италиански Любен Любенов

Превод от италиански Драгомир Петров

* * *

Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч.
И ненадейно пада вечерта.

ПИСМО ДО МАЙКА МИ

О, скъпа майчице, мъглите слизат,
каналът смътно блъска свойте диги,
дърветата набъбват от вода, играят в сняг;
но скръбен тук на север аз не съм:
не съм и в мир със себе си, но прошка
от никого не чакам, че мнозина
сълзи дължат ми като мъж на мъж.
За тебе знам; не си добре и преживяваш
тъй както всички майки на поети, бедна
и справедливо разделила любовта
между чадата, пръснати далече.
Дойде денят и аз да ти напиша.
„Най-после - ще речеш - две думи от момчето,
избягало среднощ по късо палто
и няколко стихотворения в джобовете. Горкото,
с това добро сърце ще го убият нейде.”
Разбира се, че помня всичко;
и утрото в онази сива сточна гара,
и влаковете с портокали и бадеми
там дето Имера се влива във морето,
сред евкалипти, сол и вик на свраки.
Благодаря ти за насмешката, която сложи
на мойте устни, лека като твойта.
От плач и скръб тя неведнъж спаси ме.
И нищо от това, че днес проронвам
една сълза за теб и покрай тебе
за всички, дето като теб очакват
неназовимото. О, смърт, недей докосва
часовника, във кухнята ни цъкащ.
Над шарения му емайл с цветята
преминаха детинските ми дни:
недей докосва ти на старците сърцето.
Но кротката, свенлива смърт не отговаря.
Прощавай, скъпа моя, майчице безценна.

Салваторе Куазимодо - Нобелова награда за литература"1959 г. 

 

Ина Григорова, сн. Цветелина Ангелова

ПАРФЮМ ЗА ХОРА
 
Борейки се за унисекс рецепция,
не нося сутиен,
косата си държа изкъсо, ноктите – квадратни.
Със силата на своя дух и острите му ръбове
като с боздуган си служа.
Натърквам жертвите със CK “One”
иззад ушите си.
Когато мъжът,
на когото съм хвърлила око,
се забие в тоалетната с някоя Памела,
рева пред огледалото.
То ми изписва с червило:
Не знам, педерас, оправяй се. 

От всичките ми бляскави
самоубийства досега
ти си най-тъпият бръснач,
най-засичащият пистолет,
най-изветрялата свръхдоза,
най-недостатъчно високият етаж.
След тебе оцелявам
и оставам половин човек –
прикована към леглото
на подробностите,
неподвижна от кожата навътре,
сляпа за летящите мъже наоколо,
непромълвяваща и името си даже и т. н.

Влача се на лакти
из пустинята на твоето невръщане:
най-сетне съм змия,
каквато бях,
преди да се сменим
с жената под дървото.

Пламен Дойнов, сн. К. Апостолова
( в редакцията на сп. "Театър")

389 г.пр.Хр., Атина

Пламен Дойнов

Пият мравки от черни бокали,

от очите на важния дядо,

и възбудени щъкат нагоре

към петата на сивото слънце,

те ликуват със мускули алени,

бъбрят нещо със шепот площаден,

с тежестта си красиво се борят,

всяка мравка е сянка на зрънце.

Мили мравки, задръствате пътя,

замръзнете прощално послушни!

Златни бръмбари стилно се смеят

и ги мъчат с изпитани щипки...

Тези мравки пренасят смъртта си

със достойнство на гении, пуши

над кервана възхита елейна,

похотливият Бог ги опипва.

Те ще крачат до тихия пясък -

многоточие черно - клокочат

и щурмуват, и бързат, и куцат...

Ето, идат еднаквите братя!

Но петата на слънцето плясва

и се пръсват пълзящите точки,

и е време за моите звуци

да надмогнат гърма на петата.

 
йордан ефтимов, сн. К. Апостолова
(в редакцията на сп. "Театър")

НОЩ

йордан ефтимов

Нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нищо не става нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нищо не се случва
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ
нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ нощ

 

Добромир Тонев   

Добромир Тонев

***

Ако решиш да ме извадиш пак от нищото
чрез нежната алхимия на две тела преплетени -
върни ме, господи, в тринадесетгодишното
изящно тяло, захвърли ме сред конете.

Живота искам да усещам, потните му хълбоци,
а пяната на бърните му да роди богиня;
и щом ме видиш по корем на женствените хълмове,
помагай ми болезненото юношество да премина.

Не ме оставяй дълго под земята,
не ме обезличавай в книги по ботаника;
учи ме да разчитам клиновидното писмо на ятото,
щом лятото затвори и последната си страница.

А най-последният от щъркелите - като на откриване -
с червената си ножица да среже мойта нишка.
И аз да тръгна на поредното си сливане.
Ако решиш да ме извадиш пак от нищото.

  Иван Методиев

БИЛИ ЛИ СМЕ

Иван Методиев

Били ли сме или не сме били?

Какво от нас на този свят остава?

Мъглива утрин. Тъмен дъжд вали

над теб и мен, над тази пръст корава...

Безкрайна пустота след нас остава,

частици нищо, пълни с тишина

край люлката на бога — нани-на...

И сън след сън, животът отминава.

До ужас ме обичай. Днес. И тук.

Вселената чрез тебе ме обича.

Със всеки трепет плах, със всеки звук,

все повече мъглата се сгъстява.

Денят помръква! Въздухът изтича!

Прахът ни този свят осъществява.