Вислава Шимборска

Има каталози на каталозите.

Има стихотворения за стихотворения.

 Има пиеси за актьори, играни от актьори.

Писма в отговор на писма.

Думи, които служат за обяснение на думи.

Мозъци, заети с изследване на мозъците.

Има тъги, заразителни като смеха.

Хартия от преработена хартия.

 Видени погледи.

 Големи реки със солидно участие на неголеми.

Гори, докрай изпълнени с гори.

Машини, предназначени за правене на машини.

 Сънища, които внезапно ни будят от сън.

Добро здраве в резултат на възвръщане на здравето.

Стълби колкото нагоре, толкова и надолу.

Очила за търсене на очилата.

Вдишване и издишване на дъха.

 И нека поне от време на време

ненавист на ненавистта.

Защото е краят на краищата

незнание за незнанието

и ръцете са наети да измиват ръце.

Превод от полски Силвия Борисова



Maria Wisława Anna Szymborska

 
Борхес

Хорхе Луис Борхес

Превод от испански Рада Панчовска

Не ще има никога врата. Сега си

вътре и обхваща крепостта всемира,

ни лице, ни опако му се намира,

нито таен център, нито го стена опасва.

Не очаквай, че суровостта на пътя ти,

който упорито в друг се разклонява,

който упорито в друг се разклонява

край ще има. Твоята съдба безпътна

е желязна, като съдията ти. Не чакай

връхлетяването на бика, който човек е

и чиято множествена форма плаши вечно

нескончаемата сплетеност на камънака.

Не очаквай нищо. То не съществува. Даже

в  черния здрач няма го и звярът страшен.

Jorge Francisco Isidoro Luis Borges Acevedo

  
Яна Язова

ПЛАТНОХОДКА

Яна Язова

По морската набръчкана вода
люлееше се светнала във слънце платноходка.
Трепереше след нея слънчева следа,
денят й беше празнична и весела разходка.

Ръмжахме вгледани натам. Хвърчеше тя по туй -
опасното море кат бяла пеперуда.
Но радвахме се, че далеч е, няма да се чуй,
когато се разбий във своята заблуда.

Заблуда ли бе туй, или съдба една
горчива… тя си знаеше, надвесена над мрака.
Че рано днес без трясък, с разкъсани платна
покри я морската вода. И кой за нея плака?

                                            1934


Яна Язова, из архива на Петър Величков

 

Мара Белчева

Родих се да живея в бури -

но ей живота ясноок

ръка на устните ми тури:

"Чуй, тихий извор е дълбок!"

ми каза той - и ме погледна.

И в погледа му аз видях,

във бистрината му победна,

затихнали и плач и смях. 

Мара Белчева

  

Даниил Хармс

НАЧАЛОТО НА ЕДИН ЧУДЕСЕН ЛЕТЕН ДЕН 

Симфония

Даниил Хармс

По първи петли Тимофей се измъкна през капандурата

на покрива и уплаши всички, които вървяха по улицата.

Селянинът Харитон спря, взе един камък и замери Тимофей.

Тимофей изчезна неизвестно къде. „Глей го к’ъв е

пъргав!“ – развика се човешкото стадо и някой си Зубов

се затърча и с всичка сила блъсна стената с глава. „Еха!“ –

викна една жена с подуто чене. Но Комаров й би един

бубак и един чакмак и тя писна и побягна да се прибере.

Приближи се Фетелюшин, подсмиваше се. Комаров отиде

при него и му каза: „Ей, тлъстак!“ – и му заби един в

търбуха. Фетелюшин се опря на стената и се разхълца.

Ромашкин плюеше от прозореца, като се мъчеше да улучи

Фетелюшин. Наблизо една кривоноса жена биеше

детенцето си с леген. А младичка дебелшка мама търкаше

тухлената стена с лицето на хубавото си момиченце.

Едно кученце си беше счупило крачето и се търкаляше по

тротоара. Едно момченце ядеше някаква гадост от един

плювалник. Пред бакалията имаше дълга опашка за захар.

Жените се караха и се блъскаха с торбите. Селянинът

Харитон – беше се напил с денатуриран спирт – стоеше

пред жените с разкопчан дюкян и говореше мръсотии.

Така започна един чудесен летен ден.

 [1939]

 Превод Иван Тотоманов

 


Даниил Хармс

Димитър Воев

 Grйgoire A. Meyer, digital art

 

Димитър Стойчев

Момичето със черните чорапи,
момичето със траурни крака
седеше на една самотна маса
и пушеше.

Цигарата навиваше спирала.
Една спирала
синкава и възходяща,
по която
(както казват философите)
върви живота…

Седи момичето
и пуши.
Краката му навярно си почиваха…
А беше тъжно.

Какво жалеше момичето?

Румен Леонидов

Румен Леонидов

***

Не може празникът без мене да започне
и аз дойдох - с две змии на кълба в очите, 
с две зъбчета зелени във зениците, 
с две камшичета, разцепени от бяс... 
Едното от челото ми кръвта ще лиже, 
а другото в устните ще ме целува, 
когато празникът започне 
                                   да бесува,
да думка с тъпани, с гайди да пищи...

Не може празникът да ни отмине - 
не става дума за проблясъка
на чашата,
запратена в тавана на душата...
Не става дума за безсилието, извикано
да ни спаси!
Ще видите пиянството на трезвите, ще видите
огромните тела на бъчвите.
с ребра, разхвърляни на двора...
Небето пак ще бъде смъкнато,
изпрано на реката, бито,
и на тревата хвърлено да слуша
как крачат мравките безсмъртни
към леговището на смъртта!

Ще дойде празникът. И той ме праща
да съобщя, където трябва и на всички други,
за които празникът не съществува!
Пригответе си наздравици - последните наздравици,
макар да сме привикнали със тостове за бъдещия
                                                                      по-добър
и по-добър, и по-добър, и по-добър, и по-добър, и
                                                               по-добър живот.

Дойдох. Видях. Предупредих.

Спомнете си забравените тържества на тайните!
Спомнете си забравените песни за победата!
Спомнете си забравената кръв!
Спомнете си, защото
празникът ще ви разпита всички!

 

Страхът ми от думите тъй е голям.
                                                       Рилке

Пламен Антов

Голям е този страх от думите – 
подобно на страхът ми от смъртта, 
подир която ще остане само чуждото 
и тъй необяснимото ми тяло.

Не паметник са думите, а труп – 
тъй слаб, незащитен, разголен...
И всеки подир теб е осквернител груб, 
а ти – отсъстващ и лишен от воля.

Те – думите – са твоята незащитеност.
Тоталната ти женственост, поете.
Дори най-злото ти стихотворение 
като сребриста раничка ще свети.

Като сълзяща малка рана…
О, милост за написаните думи!
Те се люлеят подир нас – камбанни –
подобно тяло на обесил се безумец.

  Кирил Василев, сн. К. Апостолова, 2016 г.


Кирил Василев

***

Любовта ни е безмълвен цепелин

в снежното небе

топъл като виме на коза.

Сянката му виолетова се плъзга

върху езерния лед, сковава

прешлените на ръждясалите корабчета –

зимни домове на бременни вълчици.

Един кентавър влачи дървена шейна,

в която пукат наредени тенекиени кутии.

Виковете на деца откъм брега

размесват в тях

костен прах и цветовете на магнолии.

* * *

Идва време да отплувам с тясната си хладна стая,

седнал на разплутото легло с лице към зеещата рамка на вратата.

Членът ми виси нелепо – сляпо грохнало магаре,

смирено чакащо пътеката в морето

сама да го намери и се извърви под него.

Чрез тежестта му трупешка действителността на тялото си осъзнавам.

По вълните стъпвайки към мен се приближават

онези от жените дето някога ме отвращаваха.

Прегръщам ги и ги оплождам с трезвия покой на свойта немощ.

Косите си отрязаха, покриха коленете ми със тях и си отидоха.

Исках да помисля нещо, но изглежда съм забравил

как да мамя мисълта си.

Стаята ми мързеливо потреперва.

Един рибар, изправен в лодката си, ядовито псува –

разбирам, че съм скъсал пълната му с улов мрежа.

Усмихвам се и търся гребен на вълна, за да се среша.

Когато мъжът прониква в жената

Превод Георги Белев, Георги Рупчев и колегия

Когато мъжът

прониква в жената,

тъй както прибоят загризва брега

отново и отново,

и жената отваря уста от наслада,

и зъбите й блещукат

като азбуката,

появява се Словото, дои звезда,

а мъжът

вътре в жената

затяга възел,

тъй че никога

да не се разделят,

а жената

се покатерва в едно цвете,

дъвче стеблото му

и Словото се явява,

отприщва реките им.

Този мъж,

тази жена

с двойния си глад

се опитаха да проникнат

зад завесите на Бога

и успяха за кратко,

въпреки че Бог

във свойта извратеност

развързва възела.

    Anne Sexton 

Силвия Плат


 Силвия Плат

Огледало

Превод Владимир Трендафилов

Аз съм сребърна и точна. Без пристрастия.
Попадне ли ми нещо, глътвам го
каквото е - не ме помътва ни омраза, ни любов.
Не съм жестока. Достоверна съм -
око на малък бог, четириъгълно.
Вторачила съм се в отсрещната стена.
На точици е, розова. Така отдавна гледам,
че вече е частица от сърцето ми. Но тя потрепва.
Лица и мрак периодично ни разделят.

Сега съм езеро. Една жена над мен претърсва
пределите ми за това, което е.
За миг след туй извръща поглед
към някой от лъжците - свещите или луната.
Гърба й виждам и го отразявам точно.
В замяна получавам сълзи, разтревожени ръце.
Трябвам й. Тя идва и си тръгва.
Лицето й замества всяка сутрин мрака.
Удавила е в мен момиче и сега от мен една старица
се издига ден след ден към нея - като ужасна риба.

 Sylvia Plath