ПРЕВЪРТАНИЯ НА ВЯТЪРА

Кева Апостолова

*

С вмирисана на жена ръка

той застана до прозореца,

представи си гроба като стаичка,

взе свитък от пейзажа,

подбра нещо от себе си,

другото

скълца с цигара в пепелника и

потегли.

Прав е  

смъртта е стерилизация.

*

Беше внезапна жена

по изтормозени пътища.

Почувства нужда

да бъде разстреляна

и се изправи.

Поканиха я да тръгне.

Веднага се съгласи.

Вдигна рибка от тинята,

и опразни тялото си от енергии.

Един случаен котарак

на покрива се разрева.

Не, не  беше точно така.

Тя беше рокля, той риза без копче.

Тъкмо се целуваха

и измисляха нов човек,

когато внезапно

тя слезе от живота

и се качи на смъртта.

Обичаше да пътува.

Преди това каза:

„Като малък етаж полово зрял,

изчистен от майки и дядовци,

безследно изчезнали,

с тъканта на душата си пея,

предполагам щастливо.

Къде си ми оставил дрехите.”

Продължи:

„Вчера те питах, сега пак те питам:

ти ли научи мебелите

да ме блъскат и гонят.”

И приключи:

„С тия ли превъртания на вятъра

хвърли  птиците ми за пране.”

Природата беше с цвета на нейния панталон, който тя все още наричаше  рокля, служебните шофьори на вятъра натискаха клаксони, лисичето спря и замря като локва, цъфтежът на пчелните песни приключи, само луната, превита от болки на две, й свива цигара, макар да  не пуши.

  (P. S. месец май,  ХХI век)

Из книгата „P.S.” от Кева Апостолова, ИК „Проф. П. Венедиков”, София, 2016 г.

Кева Апостолова

*

Извинявайте,

бихте ли я запознали

с някой хубав, добър, богат, висок,

интелигентен, с чувство за хумор

и духовно извисен млад бог,

който да я обича по начин,

по който тя иска.

Извинявайте,

бихте ли могли тогава да я запознаете

с някой грозен, нервен, беден, нисък, тъп,

без чувство за хумор

болнав българин или луд американец,

може и да е никакъв,

който да я обича по начин,

по който тя не иска.

Извинявайте,

а може ли сега поне сто години

да поспи на парфюмирания ви ревер,

утре цялата ви риза на ръце ще изпере.

О, извинявайте.

*

От летището на ръката й излетя и полетя

чашата с лъжичката.

Към прозореца без пердета летя ли летя

чашата с лъжичката.

Като боинг, разпаднат на две части

от филм на дискавъри  кацна

чашата с лъжичката.

На тротоара, измит от дъжда, паднал от

чашата с лъжичката.

Колко плака, и страда, и писа за

чашата с лъжичката.

Пропиля сто богатства

и бедността пропиля си от мъка по

чашата с лъжичката.

Сяра от гроб на робот е животът без

чашата с лъжичката.

Цвете с бял дроб и ребро бе 

чашата с лъжичката.

*

Извършва себе си.

Месеците са прочутите мъже,

от които й се ражда.

Очите и ръцете й,

от тебе обучавани,

са вече образовани и с друг

ще могат да говорят.

Приятелят ти с шала тъмен

има куче бяло.

То как се казва.

 (P. S. Слънцето се съгласи да изгори довечера.)

Из книгата „P.S.” от Кева Апостолова, ИК „Проф. П. Венедиков”, София, 2016 г.

Кева Апостолова

Край нямат сцените извън кадър във филмите за нея на фон Триер и Тарковски. И нямат край картините с телата й, избягали от рамките в световните музеи.

Как люшкаше се

червеното петно отзад

на шарената й поличка

и колко хубаво изрязана бе

кожата арийска

очите й бадемово да гледат

овните как залязват и заспиват

край шията й с шал окървавена

и колко с нищо се обливат

всичките неща от а до я

в поличката й притаени.

Нарисувай й овен, бял като овца,

а преди това пчела.

(Извинете, господине, може ли да ви разходи кучето?

Едно кръгче в софийската градинка „Свети Седмочисленици”.)

Откупено  от ангел

на тебе препродадено

змийчето в слънчевия сплит

кой днес ще купи, колко дава.

На кълбо сама се свива

нощничката й скъсена

и снопче слюнка от луната

мокри я, и мачка, глади,

както гол мъж глади

двучасовите си съпруги.

(Ръкавицата, с която й  подавате верижката на кучето си, е много хубава, господине.)

Толкова без теб й се умира,

че може би дори го е направила.

Какво пък – и умряло се живее.

Ето тя диша, работи, вечеря,

сто мравки на джогинга стъпка,

в сто мъжки ревера загледа се,

шал мъжки дори й хареса,

но теб, теб, теб, теб - yeah!- обича.

(Благодари ви за кучето, господине, охлюв на цигулка е луната,

лека нощ и от мен!)

Из книгата „P.S.” от Кева Апостолова, ИК „Проф. П. Венедиков”, София, 2016 г.

  

УСЛОЖНЕНИЯ В ТЯЛОТО

Кева Апостолова

*

Ляга си с чернокожи дискове,

сънува розови фюрери,

с чаша мляко в ръка

и нетактични траурни чорапи

се подготвя за бягство.

*

Възможно е да бъде щастлива с

още не го разпознава из

самосъздаващата се влюбеност.

Когато го познае

ще смени ръцете си

с другите.

*

Уврежданията на  ръцете

от допира с ръцете ти,

усложненията в тялото

след фонетично грубото „обичам те”.

*

Обсадата на нощта,

еротизиране на мебелите,

забрана на тесто,

режим на ти-ви-гледане,

недостиг на приятели,

прекаляване с тишина,

защо трябва да е щастлива

като и така й е добре.

*

С чернокожи чорапи

ще пресича пътища,

ще нахлува между ръце,

ще лъже, краде и убива

дивеча в зодиите.

Впрочем,

както и ти.

*

Спря да дращи боята

по ноктите си,

свря се в бунгалото

на тениската си:

ранено животно

с три имена,

законно умиращо.

*

Светът лъщи като автомобил

току що излязъл от завода.

Зад колелата,

до колелата,

пред колелата.

Душът ще я измие от дъжда,

хвърлил я по тъмно на стъпалата.

(P. S. Причинѝ си нощ, в печка изгори писмата.)

Из книгата „P.S.” от Кева Апостолова, ИК „Проф. П. Венедиков”, София, 2016 г.

 selfie

  

АДАМОВА ЯБЪЛКА

Кева Апостолова

*

Гледа

адамовата му ябълка.

Плъзгащите врати

на сакото и ризата му

се разтвориха едновременно.

Той отля от своето кафе

в нейната чаша.

Тя влезе в сюжета

и се усмихна като в края на война.

Ужасът в любовните приказки на Андерсен

ги чакаше с драсната клечка кибрит.

*

Вътрешният джоб

на сакото му пулсира,

реверът му се изправя,

часовникът пука

пръст след пръст

и намества стрелките по фън шуй,

по гринуич, по фън шуй, по гринуич.

Ужасът в любовните приказки на Братя Грим

ги чакаше с хурка и вретено.

*

Играе с шала ти,

с ревера на сакото ти,

с яката на ризата ти,

с адамовата ти ябълка,

защото ръцете й,

заразени от твоите,

не могат да свършат.

Ужасът в любовните приказки на Шарл Перо

ги чакаше с пълна кошница.

*

Той беше хубав за снимане,

за ходене по парти,

но без есемеси в очите.

Грозна като в селфи,

тя  напусна фотоапарата им,

всмукал километри паяжини,

заедно с паяците.

Ужасът в избраните български

народни приказки

ги чакаше отдавна.

*

Тя изряза  парче от нощта

и го хвърли след него.

Той го сгъна на четири и го пусна

във вътрешния  джоб на кошчето.

Така загина световната класика

за сгъваемото море между телата им.

(P. S. А защо ти е толкова голяма любовта?)

Из книгата „P.S.” от Кева Апостолова, ИК „Проф. П. Венедиков”, София, 2016 г.

  

Развързваш обувките ми

(откъси от поемата)

Кева Апостолова

*

(...)

как се разрушават и стопяват

великите човешки тела без любов, любими.

С какво съм нахранила децата ни,

та така хубаво се смеят днес?

Ти ли развързваш обувките ми?

*

Не оспорвайте – Земята е земноводно,

опозиция на универсума,

изтрезвителното, свършекът на човека,

следа от невидим свят,

алчност, която тъгува,

Земята е личност, завладяна от нежност

по богове с имена,

които не съществуват, виждала съм ги.

Обсебена от човешката сетивност,

чакам теб, любими,

а библейският Йов вие в утробите,

реже главите на сперматозоидите,

не го спирайте, мен спрете –

обичам го, не го обичам, змия е ДНК-то.

Прочитам високо гласа си:

академичната общност си разпределя миналото,

как да наместя бъдещето в настоящето?

С духовното лидерство на тополите?

Тополите са хищници, родени в колби,

а аз съм проблем на храмовете – не на религиите:

искам да спя с ДНК-то на Хеопс, Заратустра и Хегел;

с буквите на прокълнатите поети;

с нотите на токата и фуга в ре минор;

с мъжете от пейзажите на Пусен ;

с правописа на Христо Ботев;

с боите на Иванов от Третяковската галерия;

с прахта около изваждането на Давид от камъка;

с отклонението при самолетните катастрофи;

с една секунда ниагарски водопад;

със змийчетата в крясъците на Стивън Тайлър;

с шапитото над София, приплъзвано от Витоша

с...

с...

с...

Разкопчай бронежилетката си, любими,

изсуши косите ми с двете си ръце, изслушай ги,

тихият шум между мъжа и жената

е съвършеното примирие, вярвай в него, любими.

Неверниците да бъдат причаквани,

обграждани, хващани и избивани

с постиженията на всички войни,

не ги оставяйте да се покаят

и ДНК-то им да бъде изгорено, не погребано.

Ускори доброто да пробие през покварата, любими.

Ти ли развързваш обувките ми пред леглото?

Нощ е в леглото ни, съблечи бронежилетката,

свий я на възглавница под таза ми, издигни ме.

*

( ...) Колко силно те няма, любими, колко огромно,

толкова силно и толкова огромно,

че открих трупа на слънцето, чуваш ли смъртта му,

и го погребвам сама под петната на небето.

Ти ли развързваш обувките ми пред леглото,

а челото ти опарва коленете ми?

*

(...) Как плаче с последния си костен лимон дървото

за първата си откъсната ябълка.

Ти ли развързваш обувките ми пред леглото,

а челото ти опарва коленете ми и тръгва нагоре?

Из книгата „Не пишете повече, аз написах всичко”, К. Апостолова, изд. „Проф. Петко Венедиков”, София, 2014 г. 

  

Стихотворение за белия заек

Кенет Уайт

Превод от френски Николай Кънчев

Мисълта навън изскочи като заек

в равнината зад скала огромна

ох, той беше бял подскачащ заек

и метличината стана свят червен

за радостта му, в този ден сред равнината

сив ден преминал пряко ветровете

в зимата, сив ден върху искрящото море

на три мили път от островния пролив

ден върховен, стигнал края на годината

до мълчание разкъсало сърцето, ох

бял заек скача, вижте го бял заек

Кенет Уайт

Гео Милев

Да бъдеш светлият герой

на неизменната усмивка,

понесъл в своята усмивка

зора и злато и покой -

без меч и слава в кървав бой

- тенор на щедрата усмивка -

да бъде твоята усмивка

единственият подвиг твой -

начало, край, число и брой

да няма твоята усмивка,

да гасне всичко в таз усмивка:

и злост и скръб и страст и зной -

неудържимият порой

на дните в твоята усмивка

да вплита Вечната усмивка

и неизменно чист и свой

да следваш тихия хобой

на свойто щастие с усмивка -

и то само да е усмивка,

без Как, Какво, Кога и Кой?

и да пристъпиш - тих герой -

брега на своята усмивка

- бял - да отвърнеш - и с усмивка:

"Благодаря ти, Лебед мой!"

Гео Милев

Константин Павлов

ОТМЪЩЕНИЕТО НА МЪДРОСТТА

Чаках с нетърпение смъртта на дядо си. -
Исках пръв да вляза в стаята,
за да му открадна броеницата
с тежките зърна,
тежки като воденични камъни.
Тази броеница е магическа;
ненапразно я наричаха 
броеницата на мъдростта.
Само от едно докосване
ставаш познавач на тайните.

Дядо ми умря.
Откраднах я.
Като черно стогодишно вино,
като бързодействаща отрова
мъдростта нахлу в кръвта ми. 
Крачех развълнувано по двора.
- Хора! - исках да извикам, -
аз съм кръвен брат на мъдростта! -
Връвта изпука...
Кожената връв се скъса.
Разпилените зърна проблеснаха
и безпомощно се пръснаха
като непопаднало в браздите жито.
Чух свистене над главата си.
Свраките от бряста долетяха
и помамени от слънчевия блясък,
изкълваха всичките зърна.
Помъдряха изведнъж очите им,
почнаха да грачат афоризми.
После пак разпериха крила,
но
напразно се напрягаха -
тежки бяха изкълваните зърна,
тежки като воденични камъни. -

И тогава котката
с грациозни скокове
се нахвърли върху тях
и ги изяде.

ЕДИПОВ КОМПЛЕКС

Две свинчета
ритат свински мехур
съсредоточено.

Те сами си го надуха
и сега играят
настървено.

Нека ритат -
но защо съсредоточено?

Нека си играят -
но защо настървено?

То не ни плондер,
нито е балонче!

То е свинският михур
на майка им,
дето селяните я заклаха сутринта.

 Константин Павлов

Пеньо Пенев

ПЪТЕКА

Пеньо Пенев

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана. 
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама, 
всяка нежност крий удари груби. - 
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.

Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.

...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...

 Пеньо Пенев

 

Владимир Маяковски

Чуйте!
Нали, щом звездите се запалват -
значи - това на някого е нужно?
Значи - някой иска те да бъдат?
Значи - някой бисерни нарича
                                          тези храчки?
И мятайки се
във виелицата на жарта по пладне,
втурва се към бога,
бои се, че е закъснял
и плаче,
целува жилестата му ръка
и моли -
непременно звезда да има! -
кълне се -
че няма как да понесе
тази беззвездна мъка!
А после,
върви тревожен,
но спокоен външно.
И някому говори:
“Нали няма нищо?
Не е страшно?
Да!?”

Чуйте!
Нали, ако звездите
изгряват -
значи - това на някого е нужно?
Значи - това е необходимо,
за да може всяка вечер
над покривите
да припламва, макар и една звезда?!

1914 г.

Владимир Маяковский, 1911 г. 

 

Белла Ахмадулина 

Белла Ахмадулина

***

Не ми отделяй много време,
въпроси не задавай ти.
С очи и ласкави, и верни
не срещай моите черти.

По пролетните локви тръпни
следите ми недей следи.
Не ще се случи нищо, скъпи,
след срещата, като преди.

Ти мислиш, че от много гордост
не искам с тебе да дружа.
Но не от гордост, а от горест
високо аз глава държа.

Превод от руски Марко Марков

Белла (Изабелла) Ахатовна Ахмадулина